Брам Стокър - Дракула

— Като че ли видях някакво лице, но това е вероятно от играта на сенките.

Няколко минути по-късно Морис рязко отскочи от един ъгъл, който оглеждаше. Всички втренчихме уплашен взор натам и видяхме множество фосфоресциращи като звезди точки. Инстинктивно отстъпихме, но вече бяхме обкръжени от плъховете.

За една-две секунди останахме вцепенени, но не и лорд Годалминг, който бе подготвен за подобно извънредно положение. Втурвайки се към вратата, наду с все сила свирката си, чийто пронизителен звук отекна надалеч. Тутакси някъде откъм болницата се разнесе кучешки лай. За много кратко време количеството плъхове се бе увеличило забележително. От светещите им очи цялото помещение като да бе изпълнено от светулки. Териерите пристигнаха много бързо, но пред прага изведнъж се спряха, душейки и виейки. Плъховете настъпваха и ние излязохме оттам.

Лорд Годалминг вдигна едно от кучетата, пренесе го през прага и го пусна на пода. Едвам лапите му докоснаха земята, животното възвърна смелостта си и се спусна върху естествените си врагове. Плъховете се разбягаха с такава бързина, че кучето успя да унищожи едва двадесетина, а за другите кучета, които бяха вкарани вътре по същия начин, остана съвсем малко плячка.

С изчезването на плъховете като че ли се освободихме от някакво зло присъствие. Облекчени, затворихме вратата на параклиса и отвеждайки кучетата с нас, започнахме внимателно обследване на къщата. Не намерихме нищо с изключение на прах в извънмерни количества.

Когато излязохме от главната врата, се разсъмваше. Доктор Ван Хелсинг бе отделил от връзката ключове този от хола и го бе задържал в себе си.

— Тази нощ имахме голям успех — изкоментира той. — Не ни се случи нищо лошо и можахме да проверим колко сандъка липсват.

В болницата цареше пълна тишина, нарушавана единствено от някой и друг вик откъм килиите на душевноболните. От стаята на Рънфилд се чуваха тихи стонове. Клетникът вероятно бе терзан от мъчителни мисли.

Влязох на пръсти в стаята ни и заварих Мина заспала и дишаща толкова леко, че за да я чуя, трябваше да се доближа досами нея. Стори ми се по-бледа от обикновено и за в бъдеще реших да не разисквам с нея работата ни, за да не се затормозява излишно. Това ще бъде трудно, но ще трябва да съм твърд и от утре ще отказвам да я осведомявам за каквото и да било от начинанието ни. Спах на дивана, за да не я безпокоя.

1 октомври, по-късно. Предполагам, че е естествено това, че спахме повече от обичайното, но дори и така се събудих преди Мина и се наложи да я разтърсвам и викам, за да я изтръгна от съня й. Оказа се толкова дълбоко заспала, че като отвори очи, с мъка ме разпозна, гледайки ме изплашено, като човек, който е имал кошмари. Оплака се, че се чувства уморена и я оставих да полежи. Сега знаем, че от параклиса са били извадени двадесет и един сандъка и колкото по-бързо ги открием, толкова по-добре ще е. Днес ще гледам да се срещна с Томас Снелинг.

1 октомври. Събудих се по обедно време, когато професорът влезе в стаята ми. Бе по-весел от всякога и поиска разрешението ми да посети Рънфилд.

— Искам да го накарам да се поразговори за стремежа си да яде живи твари. Прочетох в дневника ти, че казал на мисис Мина, че това му е нещо като верую. Защо се смееш, приятелю. Джон?

— Извинете ме. — отвърнах — но когато нашият кротък и философски настроен лунатик направи това изявление, устата му още смърдеше от мухите и паяците, които току-що бе изял.

— Във всеки случай — усмихна се на свой ред Ван Хелсинг — може би от лудостта на този умопобъркан ще извлека повече знания, отколкото от ученията на най-големите мъдреци. Кой знае?

Тъй като имах бърза работа за довършване, посветих се изцяло на нея. Нямам представа колко време бе изтекло, когато Ван Хелсинг отново се появи.

— Прекъсвам ли те? — попита той.

— О, не. Вече привърших и съм свободен. Сега вече мога да ви придружа до Рънфилд, ако желаете.

— Не е нужно. Вече бях при него.

— И как ви се видя?

— Не оцени много присъствието ми. Срещата ни бе повече от кратка. Заварих го седнал на един стол в средата на стаята, облакътен на коленете си, докато лицето му представляваше жива картина на отчаянието. Отказа да говори с мен и го оставих.

След това професорът отиде да си общува със семейство Харкър. Куинси и Арт са някъде в търсене на следите на сандъците с пръст. Аз сега ще обходя пациентите си, а тази вечер би трябвало всичките пак да се съберем.