Брам Стокър - Дракула

За да предотвратя приключването на всичко с криза, го хванах за ръката и му помогнах да се изправи.

— Хайде, стига вече — казах строго. — Идете си в леглото и се опитайте да се успокоите.

Подчини се, без да каже нито дума повече.

1 октомври, пет часа сутринта. Излязохме потиснати от стаята на Рънфилд и се завърнахме смълчани в кабинета. Вече вътре, мистър Морис каза на доктор Сюърд:

— Ако този човек не блъфира, то той е най-смисленият луд, когото познавам. Не съм сигурен, но мисля, че имаше нещо сериозно предвид и трябва да е тежко за него, че не му бе дадена никаква възможност.

Лорд Годалминг и аз запазихме мълчание, а доктор Ван Хелсинг додаде:

— Приятелю Джон, очевидно разбираш от лунатици повече от мен и се радвам, че е така, защото, ако на твое място бях аз, щях да пусна този на свобода.

— Да беше обичаен душевноболен, щях да поема риска. — отвърна доктор Сюърд — но той с нещо е толкова свързан с графа, че се опасявам да не сбъркам, ако се отзова на желанието му. Не мога да забравя как със същата страст се моли и умолява да му дам котка, а после се опита да прегризе гърлото ми със зъби. Освен това наричаше графа „господар и повелител“ и е възможно да иска да бъде свободен, за да му помага по някакъв диаболичен начин.

— Опитваме се да изпълним дълга си — каза професорът — и да се надяваме, че Бог ще ни помага.

Лорд Годалминг, който бе излязъл за малко от кабинета, се върна, носейки малка сребърна свирка.

— Изоставената къща може да е пълна с плъхове, затова ето едно изпитано средство срещу тях.

Малко по-късно вече бяхме прехвърлили зида и като стигнахме до масивната врата на къщата, доктор Ван Хелсинг извади различни неща от чантата си и ги раздели на четири, очевидно за да има за всекиго от нас.

— Приятели, — каза той — опасността е голяма и се нуждаем от най-различни оръжия.

Тъй като стоях най-близо до него, на мен първо ми връчи малко сребърно разпятие, гирлянда от чеснови цветчета, за да си я сложа около врата, револвер, нож, както и няколко електрически фенерчета. Накрая ми подаде и нафора, завита в хартийка. След като всички бяха екипирани по този начин, доктор Сюърд изпробва няколко ключа в ключалката, докато накрая вратата се отвори със скърцане.

— In manus tuas, Domine! — каза Ван Хелсинг, прекръсти се и влезе пръв.

Последвахме го, затворихме зад себе си вратата и запалихме фенерчетата. Сноповете светлина от тях, преплитайки се, образуваха странни форми и не можах да отпъдя усещането, че между нас има и още някой. В мен на талази нахлуха ужасните спомени от Трансилвания. Мисля, че и в останалите се появиха подобни чувства, тъй като се заоглеждаха, впивайки поглед във всяка новопоявила се сянка.

Вътрешността на къщата бе покрита с прах, която се бе настлала по пода като килим, дебел няколко сантиметра, а по стените имаше мъх, лишеи и огромни паяжини. В хола върху една маса видяхме връзка ключове с прикачено картонче с надпис на всеки от тях. Ако се съдеше по следите в прахта на масата, тези ключове са били употребявани неведнъж. Професорът ги взе и се обърна към мен.

— Вие познавате къщата, Джонатан. Разглеждали сте плана й. Откъде се минава за параклиса?

Въпреки, че спомените ми бяха доста смътни, можах да се ориентирам и скоро се намерихме пред вратата на параклиса. След няколко опита попаднахме на съответния ключ, и отворихме. Ако и да очаквахме неприятен мирис на застояло, което би било закономерно за място като това, затворено и без проветрение, зловонието, което ни лъхна, не се поддава на описание. Освен, че се състоеше от всички най-гнусни съставки, с които понякога можем да се сблъскаме в живота, в него избиваше и остра смрад на сплута кръв, само от спомена за която и сега ми призлява.

При нормални обстоятелства това щеше да ни накара без колебание да се върнем обратно, но целта, която си бяхме поставили, ни даде сили да продължим. От внимателния оглед, който направихме, потръпвайки от погнуса, установихме наличието на само двадесет и девет от първоначалните петдесет сандъци. Тъкмо се споглеждахме в учудване от този факт, когато с тревога забелязах, че лорд Годалминг внезапно обърна глава към един коридор оттатък вратата на параклиса. Проследих погледа му и усетих, че ми спира сърцето. Стори ми се, че сред мрака съзирам възбледото лице на графа с огнените му очи, орловия му нос и кървавочервените му устни. Видението трая само миг, а лорд Годалминг каза: