Брам Стокър - Дракула

18 септември. Отидох в Хилингъм рано сутринта и изпитах силна тревога, когато установих, че никой не се отзовава на почукването ми по вратата. Тъкмо размишлявах върху евентуалния начин, по който да проникна в къщата, когато от една пътна кола слезе Ван Хелсинг и хукна към мен. Вече подозирайки, че пристигаме твърде късно, изобиколихме дома и влязохме в него изотзад, през прозореца на кухнята. В трапезарията се натъкнахме на четирите прислужнички, спящи на пода, и по силната миризма на лауданум се досетихме какво е станало. След като разменихме многозначителни погледи, продължихме към спалнята на Люси. Поспряхме се за един-два мига пред вратата. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Побледнели, с треперещи ръце отворихме и влязохме.

Как да опиша онова, което видяхме? На леглото лежаха две жени, Люси и майка й. Последната бе покрита с чаршаф, но вятърът, който нахлуваше през счупения прозорец, бе открил восъчнобелия й лик, застинал в изражение на ужас. До нея бе Люси със смъртнобледо лице, чиито черти бяха още по-изкривени от това на майка й. Чесновите цветчета се намираха върху гърдите на мисис Уестънрей, а на разголената шия на дъщеря й се виждаха познатите вече рани, само че сега много по-светли и разядени. Професорът мълчаливо се наведе над Люси и после извика:

— Още не е съвсем късно! Бързо, бързо! Донеси коняка!

Докато се опитваше да я свести, ме помоли аз пък да се заема с прислужничките. Бе необходимо да бъдат събудени, защото Люси се нуждаеше от потапяне в топла вода; клетничката бе почти толкова студена, колкото майка й. Трябваше да бъде загрята, преди да се предприеме каквото и да е друго.

Имах успех в начинанието си и много скоро три от жените бяха на крак. Те установиха, че огънят за парния котел не е изгаснал напълно, така че имаше топла вода. Банята, бе скоро готова и двамата с Ван Хелсинг потопихме Люси във водата. Докато й разтривахме крайниците, чухме да се чука на входната врата и една от прислужничките, след като ни подаде някои дрехи за Люси, отиде да отвори. Когато се върна, ни осведоми, че е пристигнал някакъв човек с послание от мистър Холмууд; Казах й да му предаде просто, че засега не е възможно да го приемем. След това, заети с наченатото, забравихме за него.

Никога преди не бях виждал професора да работи така, но и двамата знаехме, че това е решителна битка между живота и смъртта. В една от паузите тъй се и изразих. Със строго лице, Ван Хелсинг отвърна по следния неразбираем за мен начин:

— Ако се касаеше само за това, щях да спра до тук и да я оставя да почива в мир. Няма светлина на нейния хоризонт.

По-късно топлината започна да има въздействие и сърцето на Люси заби малко по-забележимо за стетоскопа, като и дробовете й се активизираха. Тогава я извадихме от водата и я увихме в топла кърпа, за да я изсушим. С поразведрено лице, Ван Хелсинг се обърна към мен и каза:

— Първата партия е наша. Шах на царя!

Отнесохме я в едно от помещенията, положихме я в кревата и сипахме малко коняк в устата й. Видях, че Ван Хелсинг завърза един копринен шал около шията на девойката, която продължаваше да е в несвяст и изглеждаше по-зле от всякога. Ван Хелсинг извика една от прислужничките и й нареди да остане до болната, без да я изпуска от погледа си, докато ние не се завърнем в стаята.

— Искам да направим един консулт, за да решим как би следвало да постъпим — изрече професорът, докато се отправяхме към столовата.

Влязохме в нея и грижливо затворихме вратата; всичко тънеше в полумрак, защото бяха спуснали завесите в знак на траур. Но все пак светлината беше достатъчна, за да проведем нашия разговор. Угрижеността на Ван Хелсинг бе отстъпила място на обърканост и бе видно, че нещо го измъчва. Поради това реших да го почакам да заговори, което и стори след известно време мълчание.

— Какво да направим? Към кого да се обърнем? — каза той с отчаяние. — Налага се извършването на още едно кръвопреливане, но и аз, и ти сме вече предостатъчно обезкървени. Не ми се иска да се обръщаме с подобна молба към прислужничките, ако и да са склонни да се подложат на това. Кого да помолим да предостави вените си?

— Аз не върша ли работа?

Гласът прозвуча откъм дивана в отсрещния ъгъл и изпълни сърцето ми с радост и облекчение, тъй като се касаеше ни повече, ни по-малко за Куинси Морис.

— Какво те доведе насам? — го попитах, докато си стискахме десниците.