Брам Стокър - Дракула

20 септември. Обезкуражен съм. Като че ли смъртта ни е обкръжила отвред. Първо майката на Люси, после бащата на Артър, а сега. Отмених Ван Хелсинг и Артър, който вече наследи титлата лорд Годалминг, в дежурството край болната. Люси лежеше неподвижна, а като огледах помещението, установих, че и в него както в предишната стая професорът е разпръснал чеснови цветчета. На шията на момичето пак имаше гирлянда от тях. Нейният лик вече впечатляваше с лошия си вид; отворената уста оголваше бледите венци, а зъбите изглеждаха по-дълги и остри от всякога. По силата на някакъв лъжлив светлинен ефект двата кучешки зъба бяха наглед по-изявени от останалите. Докато седях до леглото, ушите ми доловиха някакво пърхане пред прозореца и отидох да видя какво става. Под светлината на пълната луна различих един голям прилеп, който кръжеше и кръжеше, удряйки прозореца с криле. Когато се върнах на мястото си, забелязах, че Люси се е отместила и е махнала цветчетата от врата си. Сложих ги обратно на мястото им и продължих да я наблюдавам.

Когато се събуди, й дадох храна, както бе препоръчал Ван Хелсинг, но тя прие съвсем малко от нея и то неохотно. Това, което привлече вниманието ми бе, че по време на летаргията си, по време на която дишането и бе по-скоро хрип, тя отстраняваше от себе си чесъна; събудеше ли се обаче, го притискаше към шията си.

В шест часа сутринта Ван Хелсинг дойде да ме смени. Артър спеше и професорът реши да не му прекъсва съня. За да прегледа Люси, той махна цветчетата, както и копринената кърпа около врата й. Едва сторил това, отстъпи крачка назад, възкликвайки: „Mein Gott!“ Доближих се за да погледна и аз. Побиха ме тръпки. Раните на шията бяха напълно изчезнали.

— Умира — извести Ван Хелсинг. — Не й остава много. Ще има голяма разлика между това да умре будна или по време на сън. Събуди клетия момък, за да присъства на края й.

Изтръгнах Артър от съня му, опитах се да повдигна духа му и го помолих да се овладее, та да не бъдат тъжни последните мигове на Люси. Когато влязохме в стаята, видях, че Ван Хелсинг е положил усилия всичко да бъде както трябва. Дори бе сресал косите на умиращата и ги бе оправил върху възглавницата. Като чу стъпките ни, тя отвори очи и виждайки Артър, нежно прошепна:

— Артър! Любов моя, толкова се радвам, че дойде!

— Той се наведе, за да я целуне, ала Ван Хелсинг го възпря.

— Не! — прошепна той в ухото му. По-добре й хвани ръката. Това също ще я успокои.

Артър се подчини и коленичи до леглото. Малко по малко очите на Люси се затвориха и тя отново изпадна в летаргично състояние. По неусетен начин, постепенно у нея стана онази странна промяна, която бях забелязал през нощта; дишането и се превърна в хриптене, а устата й се отвори, за да изложи на показ едни бели и изсушени венци, при които зъбите изглеждаха свръхдълги и остри. В нещо като неосъзнато и трансово събуждане пак отвори очи, чиито поглед сега беше едновременно тъжен и пронизващ, и изрече с неприсъщ ней сластен глас:

— О, Артър, любов моя! Целуни ме!

Артър развълнувано се наведе над нея, но в този момент Ван Хелсинг, който също като мен се бе стреснал от звученето на гласа й, го хвана за врата с две ръце и с неподозирана у него сила го отхвърли едва ли не до средата на стаята.

— Не го прави никога! — изкрещя. — Недей, в името на спасението и на твоята, и на нейната душа!

Артър не знаеше какво да направи или каже, но в дадените обстоятелства реши да овладее гнева си.

Тутакси забелязахме, че сянка на ярост премина по лицето на Люси, и челюстите й се сключиха. След това затвори очи и задиша тежко. А малко по-късно вдигна клепачи, погледна мило, взе дланта на Ван Хелсинг и я поднесе към устните си.

— Верният ми приятел — прошепна тя с отпадащ глас и неизказана прочувственост. — Вие сте негов приятел. Пазете го; а аз вече въжделея за мир и покой.

— Заклевам се — тържествено каза професорът, коленичейки до нея и вдигайки ръка, както се прави при полагане на клетва. Сетне подкани Артър да се доближи със следните слова:

— Вземи й ръката, младежо, и я целуни по челото, но само веднъж.

Вместо с устни двамата влюбени си взеха сбогом с очи. Ван Хелсинг, който наблюдаваше сцената отблизо, хвана Артър подръка и го отдалечи. И тогава дишането на Люси секна.

— Всичко свърши — обяви Ван Хелсинг. Мъртва е.

Отведох Артър в хола, където той покри лицето си с длани и се разрида по начин, който разкъса сърцето ми. След това се върнах в стаята и забелязах, че смъртта бе възвърнала на Люси част от красотата й. Страните й се бяха загладили, а устните й вече не бяха така мъртвешки безцветни. Като че ли кръвта, вече ненужна за функционирането на сърцето, бе избила, за да смекчи суровостта на смъртта.