Брам Стокър - Дракула

— Арт е причината за моето посещение — отвърна той, подавайки ми една телеграма.

„Нямам вест от Сюърд вече три дни и съм ужасно обезпокоен. А не мога да замина. Баща ми е все така зле. Изпрати ми незабавно сведения за Люси. — Холмууд.“

— Така че май идвам навременно. Кажете ми какво трябва да направя.

Още веднъж извършихме неприятната процедура. Люси се намираше в шоково състояние, от което не можа да излезе както предишните пъти. Макар и сега да имаше достатъчно кръв във вените си, организмът й вече не реагираше адекватно.

Докато Куинси Морис си почиваше, се завърнах в стаята на пациентката, тъй като ми хрумна нещо. Когато тихо влязох там, заварих Ван Хелсинг с няколко листа хартия в ръка. Очевидно ги бе изчел и сега размишляваше, подпирайки чело с другата си длан. После на лицето му се изписа тъжно разбиране, като че ли беше разрешил някакво съмнение. Като ме забеляза, ми подаде листовете, казвайки ми само:

— Паднаха от пазвата на Люси, докато я носехме към банята.

Прочетох записките, сетне хвърлих поглед към професора и възкликнах:

— Боже мой! Какво означава това? Да не би да е луда?

— Не се тормози; забрави го засега. Ще разбереш, когато му дойде времето. Какво всъщност се канеше да ми кажеш?

Относно удостоверението за смърт на мисис Уестънрей. Ще бъде добре да го подготвим веднага, за да избегнем усложнения; аз лично ще отида да го регистрирам, а после — в погребалното бюро.

В хола се сблъсках с Куинси Морис, тръгнал да изпрати телеграма на Артър, за да му съобщи за смъртта на мисис Уестънрей, както и че Люси е зле, но върви към оправяне.

След като уредих всичко за погребението, се върнах и имах разговор с Куинси, който с тази цел и ме чакаше.

— От времето, когато бях в пампасите, не бях виждал живот да угасва толкова бързо. Там по онова време имах една кобила, към която бях много привързан и която през нощта, докато пасеше, бе изневиделица нападната от един от онези огромни прилепи, наричани вампири; не й остана достатъчно кръв, за до се държи на крака. Наложи се да я застрелям. Друг изход не видях… Джек, откога продължава всичко това?

— От около десетина дни.

— Десет дни! Тази клетница, обичана от всички нас, за това кратко време е приела във вените си кръвта на четирима здрави мъже. По принцип това би трябвало да бъде непосилно за тялото й. — Тук той доближи глава до моята и ме попита шепнешком:

— Как се обяснява постоянната липса на кръв?

— Това, драги приятелю, е неизвестното. Ван Хелсинг е бесен, а аз просто не зная какво да мисля.

Люси се събуди в късния следобед. Първото й движение бе да вдигне ръка към гръдта си и за моя изненада тя извади от пазвата листовете, които Ван Хелсинг ми бе дал да прочета. Значи междувременно ги бе върнал на мястото им. Нейният поглед обгърна стаята и като си даде сметка къде се намира, тя изглежда си спомни за смъртта на майка си и изпусна вик, покривайки лицето си със своите изтънели длани. Обаче все пак нашите утешителни думи, както и обещанието, че не ще я оставим сама нито за миг, в края на краищата я успокоиха. Към залез-слънце заспа и тогава стана нещо много странно. В спящо състояние тя извади записките си и ги скъса. Професорът измъкна от ръцете й парчетата хартия, но тя продължи движенията си, сякаш те все още се намираха у нея. Накрая раздалечи длани, като че ли ги разпиляваше. Ван Хелсинг повдигна вежди, но не каза нищо.

19 септември. Люси спеше на интервали и при всяко събуждане изглеждаше все по-немощна. Когато се разсъмна, на дневна светлина изпъкнаха още по-ясно следите на опустошението, сполетяло нейното тяло. Тя вече не можеше да обръща глава, а малкото храна, която поемаше, не изглеждаше да й понася. Докато спеше, видът й беше по-добър, а дишането — по-леко; в отворената й уста се виждаха избледнелите й и изсъхнали венци, което пък правеше зъбите й да изглеждат по-дълги и остри от обичайното. Като се събудеше, нейното изражение се променяше напълно и тогава заприличваше на себе си, въпреки мъртвешкия си облик. По следобедно време тя попита за Артър и му телеграфирахме. Куинси отиде да го посрещне на гарата.

Виждайки я в това състояние, Артър се развълнува, а ние запазихме мълчание. Все пак неговото присъствие я оживи; тя се посъвзе малко и те можаха да си поговорят. Артър извика на помощ цялото си самообладание, за да я поразсее и успокои.

Сега той и Ван Хелсинг са седнали до Люси. Опасявам се, че утринните часове ще сложат окончателен край на нашите безсънни нощи, защото шокът е бил твърде силен и бедното момиче не ще може да преодолее последиците му. Господ да е с нас!