Брам Стокър - Дракула

Когато Артър дойде, видът му беше в крайна степен съкрушен. Знаех, че бе изпитвал голяма привързаност към баща си и че загубата му в такъв момент представляваше тежък удар за него. Придружих го до вратата на помещението, където лежеше Люси и се спрях пред прага, мислейки, че ще желае да остане насаме с нея. Обаче той ме хвана под ръка и ме вмъкна вътре, като ми каза с подрезгавял глас:

— Ти също я обичаше, драги ми; тя ми разказа всичко. Заемаше в нейното сърце място на най-добър приятел. Не зная как да ти се отблагодаря за всичко, което направи за нея. Още не мога да повярвам…

На това място той се разтърси в ридания, обгърна раменете ми с ръце положи глава на гърдите ми.

— Ох, Джек, Джек! Какво да правя? Целият ми живот се изпразни от съдържание и няма вече за кого да живея!

Направих всичко възможно, за да го утеша и заедно пристъпихме напред в импровизирания параклис. Господи! Колко хубава беше! Всеки изминал час усилваше красотата й и това ме изпилваше със страх и удивление. Колкото до Артър, той потрепери и като че ли някакво съмнение го обзе. След дълго мълчание прошепна:

— Джек, наистина ли е мъртва?

Убедих го, че за нещастие действително е така. Той коленичи до нея и след като дълго я съзерцава с поглед, изпълнен с любов, стана и се отдалечи. Напомних му, че това всъщност е сбогуването им. Тогава той се върна и целуна ръката и челото й. Докато излизаше от стаята, продължаваше да я гледа през рамо.

Оставих Артър в хола и отидох при Ван Хелсинг, за да го уведомя, че Артър вече си е взел последно сбогом с Люси. Тогава професорът отиде в кухнята, за да съобщи на служителите от погребалното бюро, че вече могат да извършат необходимото и да затворят накрая ковчега. Когато се върна, аз му казах за спонтанно изразеното от Артър съмнение дали тя е мъртва. Ван Хелсинг отвърна:

— Не съм изненадан. И аз самият в един момент се усъмних.

Вечеряхме заедно и забелязах, че Артър прави всичко по силите си, за да бъде атмосферата нормална. Ван Хелсинг се възползва от случая и му се извини за резкостта, с която го бе възпрял да се доближава до устните на Люси; след това го помоли за повече доверие за нейно добро, както и за своето собствено, докато дойде часът да узнае истината.

Артър се отзова на любезните слова на професора, като призна, че вероятно Люси е съумяла повече да оцени добротата му и го помоли за прошка, ако в даден момент е възникнало малко недоразумение. После професорът се изкашля два пъти, прочиствайки гърлото си, и каза:

— Мога ли да ви помоля за нещо, Артър?

— Разбира се.

— Знаехте ли, че мисис Уестънрей ви е определила като неин наследник?

— Не. Никога подобно нещо не ми бе хрумвало.

— Добре. След като всичко това ви принадлежи, моля за вашето позволение да изчета писмата и книжата на мис Люси. Вярвайте, не го искам от празно любопитство. Имам си причина и цел, която, сигурен съм, тя би одобрила. Те са всъщност у мен, защото не желаех чужди очи да ги виждат. Що се отнася до вас, засега и вие не бива да ги виждате, но обещавам да ви ги върна непокътнати, когато му дойде времето. Зная, че е малко мъчителна за вас тази му молба, но щом е за доброто на Люси, не бихте ли я удовлетворили?

— Правете каквото сметнете за добре, професоре — отговори Артър. — Не ще ви безпокоя с въпроси, докато не дойде споменатият от вас час.

Тази нощ спах на един диван в стаята на Артър. А Ван Хелсинг дори не си легна. През цялото време кръстосваше насам-натам като страж из къщата, отделяйки особено внимание на помещението, в което Люси лежеше в ковчега си, обсипан с чеснов цвят, чиито силен мирис се стелеше в нощната тъма, примесен с уханието на люляк и рози.

22 септември. Във влака за Екситър, докато Джонатан спи.

Като че ли бе вчера, откакто писах за последен път в този дневник, а колко неща се случиха междувременно! Сега съм омъжена за Джонатан, който вече ръководи свой бизнес и е богат. Понесохме голяма морална загуба със смъртта на мистър Хоукинс, а моят съпруг има нова криза, която вероятно не е без последствия за здравето му.

Погребението на мистър Хоукинс бе едновременно просто и тържествено. На него присъствахме само ние и неколцина прислужници. Когато приключи церемонията, взехме файтон и се върнахме в града. Джонатан настоя да се поразходим пеша и тръгнахме по Пикадили. Бях се загледала в едно много красиво момиче, седящо в открито ландо; изведнъж съпругът ми така силно стисна ръката ми, че ме заболя, и задъхано каза: „Боже мой!“ Живея в непрекъсната тревога за него, така че тутакси се обърнах, за да го попитам какво му е. Беше побледнял, а очите му сякаш бяха изскочили от ужаса и потреса, с които гледаше към един висок и слаб мъж, сподобен с орлов нос, с черни мустаци и волево изявена брадичка, който също наблюдаваше девойката. Погледът на този субект бе така ангажиран, че не забеляза нашето присъствие и затова можах да го разгледам на воля. Имаше жесток и чувствен вид, а големите му зъби, чиято белота се подчертаваше от неговите възчервени устни, се показваха от устата му като на животно. Попитах Джонатан защо се вълнува по този начин, а той ми отвърна като че ли знаех за какво става въпрос: