Брам Стокър - Дракула

— Чудовище, върни ми сина!

Падна на колене и с протегнати ръце повтори същите думи с тон, който преобърна сърцето ми. Сетне заскуба косите си и заудря гърдите си под напора на необуздани чувства. Накрая, ако и вече да не я виждах, пусна в ход юмруците си по вратата.

Някъде над мен, вероятно откъм кулата на замъка, отекна гласът на графа, зовящ с рязък метален шепот. Отговорът на призива му не закъсня: вълчи вой се разнесе околовръст. След броени минути една глутница вече влизаше в двора. След това нито жената викаше, нито вълците виеха. Малко по-късно те започнаха да се разотиват един по един, облизвайки се. Не ми бе жал за нея, тъй като сега знаех какво е станало с нейното дете и смъртта и беше дори желателна.

Какво да предприема? Как да се измъкна от този злокобен кошмар?

25 юни. Решен да рискувам всичко, предприех едно отчаяно начинание. Въоръжавайки се с цялата си смелост, тази сутрин се отправих към онзи южен прозорец, за който споменах вече, с намерението да се изкача по зида така, както го прави графът, и по този начин да се добера до покоите му. Вероятно там се намираше ключът на главната порта. Обсебването му от моя страна щеше да направи бягството ми възможно. Събух си ботушите и още веднъж премерих на око разстоянието до прозореца на графа. Може и да бе от силното вълнение, но кратко ми се стори времето, за което стигнах до целта си.

Прекатервайки се, влязох вътре и се огледах. В дъното на стаята, която се оказа съвсем празна, имаше тежка врата. Натиснах бравата. За щастие вратата се отвори и се озовах в каменен коридор, водещ към вита стълба, която се спускаше надолу. Заслизах предпазливо, докато стигнах до нещо като тунел, дъхтящ неприятно на стара и прясно разкопана земя. Колкото повече напредвах, толкова този мирис ставаше по-тежък. Накрая бутнах една открехната врата и се намерих в полусрутен параклис, който очевидно бе и гробище. Земята бе скоро разкопавана и в нея почиваха големи дървени сандъци. На няколко места стълби водеха към гробници и аз се насочих към тях с твърдото решение да изследвам всичко, въпреки ужаса, който стягаше сърцето ми. В две от тях не видях нищо друго, освен остатъци от стари ковчези и купища прах; в третата направих откритие. Там, в един от големите сандъци, които бяха общо петдесет на брой, лежеше графът! Не можех да реша мъртъв ли е или заспал, защото макар очите му да бяха отворени и неподвижни, те нямаха стъкления отблясък като на мъртъвците, а устните му се червенееха както винаги. От друга страна, нито помръдваше, нито дишаше, нито пък сърцето му биеше. Наведох се над него, опитвайки се да открия някакъв признак на живот, но напразно. До сандъка се намираше капакът му, продупчен на няколко места. Помислих си, че може би ключовете са у самия граф, но когато понечих да го пребъркам, срещнах погледа на мъртвите очи, и там видях толкова омраза, независимо дали той си даваше сметка за моето присъствие или не, че хукнах да бягам, връщайки се в стаята на това дяволско същество, за да запълзя оттам наново по зида. Вече в стаята си, се проснах задъхан на леглото и се опитах да осмисля всичко дотук…

29 юни. В един момент ми се прииска да имам на разположение пушка или друго смъртоносно оръжие, за да го унищожа. Но се съмнявам дали ще има ефект върху него.

Заспах, докато четях в библиотеката и графът ме събуди, като се показваше много любезен.

Утре заминаваме, приятелю. Ще се върнете в хубавата си Англия, а аз — към една работа, която може да свърши така, че повече никога да не се срещнем. Писмото ви бе изпратено. Утре не ще бъда тук, но всичко ще бъде готово за пътуването ви. Когато циганите привършат това, що имат да вършат тук, моята карета ще ви вземе, за да ви откара до прохода Борго, откъдето ще се качите на пътната кола от Буковина за Бистриц. Но съм с надеждата, че ще ви видя пак в замъка на Дракула.

Изпълнен с недоверие, реших да подложа на проверка искреността на чудовището, така че го попитах:

— Защо да не замина тази нощ?

— Защото, скъпи приятелю, кочияшът и екипажът са по задачи.

— Да вървя пеш, ще е удоволствие за мен. Предпочитам да тръгна веднага.

Той се усмихна по начин, който не ми хареса.

— А багажът ви?

— Ще изпратя да го вземат по-късно.

— Добре, не бих искал да останете и един час у дома ми срещу волята си, макар, че ме натъжава тръгването ви и самото ви силно желание за това. Хайде!

С престорено скръбно изражение на лицето и със свещник в ръка, той ме поведе надолу по стълбите към преддверната зала. Изведнъж се спря и възкликна: