Брам Стокър: Дракула

— Искате да остана толкова време? — възкликнах по-скоро, отколкото попитах, усещайки, че кръвта ми се смразява при самата мисъл.

— Искам го много и не ще приема никакви възражения. Щом като вашият работодател е натоварил някого да го представя, предполага се, че се е съобразявал единствено с моите нужди. Не е ли така?

Какво можех да направя, освен да се съглася? Касаеше се за интересите на мистър Хоукинс, а не за моите и аз трябваше да мисля за него, а не за себе си. От друга страна, докато говореше, граф Дракула като че ли ми напомняше с поглед, че съм негов пленник и че нямам избор. След като ме посъветва да засягам в писмата си само делови работи, той ми връчи три листа със съответния брой пликове. По спокойната му усмивка, при която кучешките му зъби се показаха, за да легнат върху червената му долна устна, разбрах, че ме предупреждава да внимавам какво пиша, защото той може да провери. Така че реших засега да напиша само някои формални бележки, но после да пиша тайно и с всички подробности до мистър Хоукинс, а също и до Мина, което можех да сторя със стенография за всеки случай.

Когато приключих с писмата си, се зачетох в една книга, през което време графът правеше някакви записки. След малко взе писмата ми и излезе от помещението. Възползвайки се от случая, се приближих до масата, за да видя на кого пише той, защото разбирах, че трябва да взимам всички предпазни мерки. Едно от писмените послания бе адресирано до Семюъл Ф. Билингтън, Кресънт №7; другото бе до хер Лейтнер във Варна; третото бе за Коутс и Ко. Лондон, а четвъртото беше предназначено за херовете Клопщок и Билрейт, банкери в Будапеща. Второто и четвъртото писмо не бяха затворени и вече се готвех да им хвърля един поглед, когато видях бравата на вратата да се помръдва. Върнах се бързо на мястото си, а графът влезе, взе писмата от масата и каза:

— Надявам се, че ще ме извините, но тази нощ имам много работа да свърша. Вече при вратата се обърна и след кратка пауза добави:

— Позволете ми да ви предупредя, млади приятелю: ако напуснете тези помещения, не си позволявайте да спите никъде другаде из замъка. Той е стар и е пълен със спомени; онзи, който заспи в него по непредпазлив начин, го очакват ужасни съновидения. Внимавайте! Ако ви се доспи, побързайте да се приберете в спалнята си, където почивката ви ще е спокойна. В случай, че не бъдете внимателен в това отношение, то тогава… — Тук той приключи, правейки едно движение с дланите си, сякаш ги измива, нещо, чието значение превъзходно разбрах. Съмнявам се дали бих могъл да имам сън по-страшен от свръхестествения и изтъкан от ужасяващи потайности покров, който се бе спуснал върху ми.

По-късно. Не ще ме е страх да спя на никое място, където той не е. Закачих разпятието над кревата си, смятайки, че това ще отпъди кошмарите от съня ми; реших там да си и остане. Тишината в замъка бе пълна и се впуснах да бродя из него, придобивайки известно чувство за свобода. Този нещастен живот къса нервите ми; страх ме е от собствената ми сянка и ме изпълват плашещи мисли. Докато се навеждах от един прозорец, някакво движение привлече вниманието ми. Беше на етажа под мене и любопитството ми бързо отстъпи място на едно непреодолимо чувство на ужас и отвращение. Това, което видях, бе, че тялото на графа се измъква от един отвор, за да запълзи с главата надолу по стената на замъка, над страховитата бездна, като плаща му бе разперен настрани, подобно на огромни криле. Отначало не можах да повярвам на очите си. Помислих, че е някаква шега на лунната светлина, съчетана с играта на нощните сенки. Но продължих да се вглеждам и се убедих, че не е никакъв мираж. В плен на каква разновидност на човек или на животно се намирам? Обзема ме все по-голям страх и не виждам никакво спасение за себе си.

15 май. Още веднъж видях графа да излиза от замъка като гущер. Сега, знаейки, че не е тук, реших да използвам възможността, за да отида по-далеч в своите разузнавания. След като преминах край безкрайната поредица от заключени врати, стигнах до едно непознато ми до този момент крило на замъка; изкачих се по едно тясно каменно стълбище и се изправих пред една врата, която се отвори при натиска ми. Съдейки по мебелировката, това е била частта от замъка, заемана в миналото от дамите на дома, и в нея имаше следи от повече комфорт. И ето ме, седнал край една дъбова масичка, на която онези жени толкова пъти са писали писмата си, за да вписвам и аз сега със стенография в дневника си подробностите от последните произшествия.