Брам Стокър: Дракула

Когато влязох в столовата, закуската бе приготвена, ала не намерих графа никъде. Закусвах сам, размишлявайки върху странния факт, че никога не го бях видял да яде или да пие. По всичко личи, че е твърде странна личност: След закуската реших да проуча малко замъка. Излязох към стълбите и попаднах на стая, гледаща на юг. Оттам се разкриваше великолепен изглед и се оказа, че замъкът се издига на самия край на ужасяваща пропаст. Камък, хвърлен от този прозорец, ще пада не по-малко от триста метра, без да срещне препятствие!

Ала настроението ми не позволява да се впускам в описание на красотите на пейзажа, защото като продължих да изследвам замъка, видях врати, врати и врати, всичките заключени и с катинари.

Замъкът е истински затвор и аз съм затворникът му!

След като преодолях момента на отчаяние и безсилие пред това разкритие, успях да се успокоя и тутакси се потопих в размисли относно бъдещото ми поведение. Най-добрият план засега като че ли се състои в това да крия от графа какво зная и в същото време да си държа очите добре отворени.

Едвам бях стигнал до това заключение, когато чух долу да се отваря големият портал, което означаваше, че графът се завръща в замъка. Тъй като не се насочи веднага към библиотеката, аз се прокраднах внимателно към спалнята си и го заварих да ми оправя леглото. Това беше изключително странно, но В същото време потвърждаваше предположението ми: няма прислуга в дома. Когато по-късно тайно го наблюдавах да сервира масата в столовата, вече не остана никакво съмнение — щом като той сам върши всички тези работи, това означава, че няма никой друг в замъка, тъй че и кочияшът на каретата, който ме докара до тук, е бил самият граф. Тази последна мисъл е страховита; ако е така, какво означава умението му да овладява вълците с едно просто вдигане на ръката? Освен това защо толкова се опасяваха за мен хората в Бистриц, както и спътниците ми в колата? Бог да благослови онази старица, която окачи разпятието на врата ми. Изпълвам се с известно чувство на сигурност всеки път, когато го докосвам.

Трябва да науча колкото е възможно повече за граф Дракула, за да разбера какво всъщност става. Може би ще успея да го накарам да говори за себе си тази нощ, като в същото време внимавам да не събудя подозренията му.

Полунощ. Имах дълъг разговор с графа. Зададох му някои въпроси върху историята на Трансилвания и той се разпали, докато разказваше. Говореше за неща и хора така, като че ли ги е познавал непосредствено, а битките описваше като пряк свидетел и участник. Говореше с нескрита гордост, неизменно употребявайки местоимението „ние“. „Ние, чакалите, имаме пълното право да се гордеем, защото в нашите вени тече кръвта на множество смели раси, които като лъвове са се борили за могъщество. Именно един от рода Дракула толкова пъти като войвода пресича Дунава, за да се сражава с турците в собствените им владения. Въпреки, че бива разбит, той са връща отново и отново, докато се озовава сам сред окървавеното бойно поле. Ала славните ратни дни отминаха. Кръвта стана твърде драгоценна в тези времена на странен мир, и величавите подвизи на героичните раси са вече завършено сказание.“ Тук пак започна да се разсъмва и ние се разделихме.

12 май. Снощи графът ме заразпитва с последователност относно делови и юридически въпроси. Ще се опитам да възпроизведа разговора ни, тъй като впоследствие това може да се окаже от полза. На първо място пожела да узнае дали в Англия човек може да има повече от един адвокат за една и съща операция. След като изслуша внимателно обясненията ми, се заинтересува дали има някаква пречка щото да се наеме един адвокат, който да се занимае, да речем, с банкови прехвърляния, и друг, който да се занимае, да речем, с корабни превози. Опитах се да го убедя, че един адвокат би могъл да поеме всичко, на което той отвърна с въпроса:

— В края на краищата имам свободата да избирам, нали така?

— Разбира се — отговорих. — Много делови хора са склонни да мислят като вас, понеже не желаят едно-единствено лице да бъде в течение на всичките им работи.

След това се осведоми относно консигнациите и евентуалните затруднения, които биха могли да се появят в това отношение. Задоволен от моите обяснения, той внезапно се изправи с въпроса:

— Писахте ли вече на нашия приятел Питър Хоукинс или на някого другиго?

С горчивина в сърцето му казах, че до този момент не съм имал възможност да пиша на когото и да било. Тогава графът почти ми заповяда да седна и да пиша комуто искам, съобщавайки в писмата си, че оставам с него един месец от днешна дата насетне.