Катрин Стоун - Дарове на любовта

— Не е забравила — повтори като ехо Керълайн.

Вълните отново се бяха успокоили, а бризът бе възвърнал галещата си топлота. Около тях танцуваха лунните лъчи.

След секунди Керълайн пророни убедително:

— Тя не е забравила, Лоурънс. Нищо не е забравила.

Около един след полунощ се разделиха пред вратата на нейната стая в мотела. Щяха да се видят отново след зазоряване, когато първите спасени живинки започнеха да пристигат.

Но на сутринта в салона, където Керълайн пристигна преди появата на всякакви животни и преди повечето от доброволците, я посрещнаха с новината, че доктор Лоурънс е заминал. Откарали го спешно с хеликоптер до един от корабите на бреговата охрана. Щял да остане там целия ден, за да дава първа помощ на животните в много критично състояние, които не биха могли да понесат пътя до Моклипс или залива Бей:

Тя посрещна новината с разочарование, но и с успокоение, че така по-лесно ще преодолее опасните пориви на сърцето си. Защото в магията на измамната пролетна луна двамата с Лоурънс Елиът си бяха казали всичко, което имаше да се казва.

Брентууд, Калифорния

Понеделник, 20 март

Точно в седем и тридесет Ник спря пълния с рози камион пред бунгалото на Рейвън в Брентууд. Десет минути по-късно от разсадника в Санта Моника пристигна друг камион, в който имаше още рози, но и люляци. До осем и десет часа растенията бяха разтоварени и камионът потегли обратно.

Рейвън не отиде веднага да поздрави Ник. Трябваше да проведе поне още един телефонен разговор, преди да се присъедини към него, но изведнъж погледът й се спря на прекрасните цветя, струпани върху нейната поляна.

Имаше усещането, че някой й е изпратил най-екстравагантния букет на света, в цвят от слонова кост, розово, лилаво и кремаво. Но не беше така, припомни си тъжно Рейвън. Тя си бе поръчала сама този красив пастелен букет.

Рейвън многократно бе получавала цветя. Беше тринадесетгодишна, когато върху чина й в училище се появи една черна орхидея — на сутринта, след като бе изгубила девствеността си от Блейн Калхън. При вида на рядкото и екзотично цвете сърцето й започна да пърха от щастие. Тя вярваше, че в очите на Блейн то символизира нея: рядко и екзотично чернокосо цвете, което от малко момиченце току-що е разцъфнало в млада жена, и то само за него.

През следващите години обаче черните цветя се появяваха многократно и всяко едно от тях бе само още един надгробен камък върху надеждата, символ на срама, а не на романтиката и любовта. Никога не знаеше дали гарвановочерните орхидеи са изпратени от нейните страстни и жестоки любовници, или от техните ненавиждащи я приятелки. Но въпреки огромната болка, която изпитваше всеки път при вида на поредното цвете върху чина й — доказателство за нова измама, Рейвън винаги то закичваше на блузата си и го носеше гордо, както би носила гордо и корсаж на танците, където никога не бе поканена.

Черните орхидеи, подарявани на невръстната Рейвън от заможните наследници и наследнички, с които учеше заедно в академията „Мидоу“, така си и останаха единствените получени от нея цветя. По-късно, когато порасна, богатите мъже се опитваха да я съблазняват с лъскави бижута и никога — с букети. Нежните цветя биха означавали много повече за нея, но вероятно нещо караше любовниците й да мислят, че не е подходяща за тях. Може би защото със своята блестяща, но леденостудена красота, тя самата приличаше повече на диамант, отколкото на цвете?

Никога и от никого Рейвън не бе получавала рози. О, не, грешеше. Неочаквано тя си спомни за двете дузини в розово-оранжево и кремаво, подарени й от Джейсън Коол в знак на благодарност за сключената от нея сделка с „Голд стар“.

И сега тя щеше да извърши предателство спрямо единствения човек на този свят, който някога бе сметнал, че е достойна за рози. „Но аз няма да го предам — убеждаваше сама себе си Рейвън, запътвайки се към телефона. — Просто ще помогна на Лорън Синклер да отвори очите на Джейсън за една важна истина: «Даровете на любовта» ще бъде много по-добър филм, ако щастливият край остане.“

Рейвън бе силно впечатлена от книгата и си купи всички останали романи на Лорън Синклер, които успя да намери. Вече бе прочела още два и въпреки че сюжетите им бяха съвсем различни, идеята бе една и съща: въпреки неприятните тайни и мрачните сенки на миналото, човек заслужава и може да бъде обичан такъв, какъвто е.

С всяка прочетена дума се чувстваше все по-съпричастна на изключителната писателка и същевременно все повече се учудваше на спомена от нейния глас, който звучеше толкова несигурен и изплашен. Прекрасните послания на Лорън Синклер за надежда и любов, поднесени така убедително в нейните книги, караха Рейвън да мисли, че поведението на авторката би трябвало да бъде жизнерадостно и заредено с оптимизъм.