Катрин Стоун - Дарове на любовта

Лицето му изведнъж помрачня, сякаш нежните спомени за любовта отстъпиха място на нещо изключително болезнено.

— Лоурънс?

— Дерек знаеше, че сме женени на Свети Валентин — каза той с възможно най-спокоен глас, в който обаче се прокрадваха острота и неприязън. — Когато стреля в мене, той извади сватбената ми халка, прочете високо написаното и я захвърли в джунглата.

Как ли се беше опитвал лошо раненият войник да открие малкото колелце сред гъстата тропическа растителност? Колко ли силно е искал да стисне в ръката си златния символ на любовта, надеждата и мечтите си? Може би именно неописуемото желание да открие изгубената сватбена халка тогава го бе съхранило по някакъв начин жив.

За Керълайн веднага стана ясно, че е бил пленен преди да намери халката. Иначе сигурно е щял да я носи и сега, все още чувствайки себе си женен за Клер и отчаяно опитвайки се да намери Холи, за да спаси и малкото останало от своето семейство.

Лоурънс отново заговори:

— Холи се роди на Коледа, десет и половина месеца след нашата сватба. Създадохме я наистина с голяма любов. Сега, когато се връщам към онова време, ме учудва куражът, с който и двамата сме решили да имаме дете.

— Защото никой от вас е нямал щастливо детство?

Лоурънс поклати глава и внезапната ярост отново се върна в погледа му.

— Дерек никога не е докосвал Холи, Керълайн. Убеден съм в това. Клер бе изпитала целия този ужас с втория си баща и не би позволила такова нещо да се случи. Може би точно затова и е умряла…

— О, Лоурънс…

— Съжалявам.

— Съжалявате? Но защо?

— Защото не е честно да занимавам хората с моята история — отговори тихо Лоурънс и още по-тихо добави: — Но това е единствената ми надежда да намеря дъщеря си.

„Хората нямат нищо против да слушат страшни истории — мислеше си Керълайн. — Всъщност изглежда всички са полудели по тях.“

— Аз почти не мога да упражнявам контрол върху предаванията и думите на журналистите — обясни Лоурънс, сякаш прочел нейните мисли. — От самото начало обаче им забраних да изобразяват Холи като прелъстителка.

— Преди седемнадесет години сигурно сте воювал за това.

— Така е — и неговото тържествено изражение й подсказа, че той наистина бе спечелил едно от сраженията, на които винаги бе готов да тръгне за детето си.

Лоурънс вярваше, че Холи не бе докосвана от Дерек, следователно тя бе оставена жива не поради някакво извратено чувство за любов.

— Какво има, Керълайн? Какво ви учудва?

— Защо не е убил и Холи? Имате ли някаква представа?

— Да — отговори Лоурънс с натежал от чувство за вина глас. — Тя бе пощадена заради мене… Дерек е искал моята дъщеря да стане свидетел на целия ужас, който бе причинил на моето семейство, и да го преживява отново и отново. По време на предаването изтъкнаха като мотив, че Дерек е подозирал за моите съмнения, че взема наркотици. Но имаше и нещо още по-дълбоко: този човек ме ненавиждаше, Керълайн. Изпитваше към мене извратена, изпълнена с желание за отмъщение омраза. Той искаше да бъдем приятели, но още когато го видях, нещо в него ме притесни.

— И сте бил прав.

— Но тогава нямах представа колко патологично и опасно е било неговото състояние.

— И откъде бихте могъл да знаете това, Лоурънс?

Още преди да довърши въпроса си, Керълайн видя отговора в неговите изпълнени с вина очи. Явно той вярваше, че е трябвало да разбере, въпреки младостта и собственото си участие в една ненормална война, а по-късно е бил длъжен да избяга и да спаси семейството си от смъртоносната лудост на Дерек. Така виждаше нещата Лоурънс. Но Керълайн имаше свое мнение.

— Не бихте могъл да знаете. Изобщо не бихте могъл.

Лекарят погледна с благодарност жената до себе си, но в погледа му остана загнездено чувството за вина.

Нощният свят около тях постепенно се променяше, като че ли и той изпитваше гняв от случилото се преди години, в Деня на Свети Валентин. Нежно напяващите вълни станаха изведнъж сърдити и бурни, а галещият морски бриз сега пронизваше студено.

Само луната продължаваше да грее с предишния си блясък, без да се променя. Керълайн — също. Казаното пред камерите от Лоурънс я бе накарало да изпита противоречиви чувства на гняв и мъка, но още тогава бе усетила, а сега вече знаеше, че Елиът не бе искал да шокира, нито да предизвиква съчувствие към своята орисия. Бе искал само да открие дъщеря си.

— Разказахте ми много малко за годините във военнопленническия лагер, нали? — попита вече по-смело Керълайн.