Катрин Стоун - Дарове на любовта

— Вие къде бяхте?

— В Ню Йорк, по средата на първата ми учебна година във „Васар“. Формално не посещавах училище, но имах много добро гимназиално образование благодарение на специално разработената за мене програма от едно частно училище в Швейцария. Когато станах на осемнадесет години, с моето семейство взехме единодушно решение, че трябва да отида в колеж. На всички щеше да ни бъде мъчно разделени, но…

— Но беше време сама да предприемете приключения?

— Да — засмя се Керълайн. — И наистина беше приключение. Прекарала бях целия си досегашен живот в средата на възрастни, и се чувствах съвсем различно и вълнуващо с толкова момичета на моята възраст около мене.

— А също така и момчета на вашата възраст?

— Слаба работа. И след третата година във „Васар“ си бях същото наивно двадесетгодишно момиче, при това станах и невероятно богата. И тогава изведнъж загинаха родителите ми и дядо — една горчива усмивка докосна устните й, а в живота ми се появи Грант Ганън.

— Врагът на мира?

— Да, скрил истинския си облик зад яхналия бял кон герой. Беше пет години по-голям и вече си проправяше път като брокер на Уол Стрийт. Срещаше се с моя съквартирантка от „Васар“, но когато се превърнах в богатата наследница, той насочи цялото си внимание към мене. Твърдеше, че не можел повече да се преструва, защото бил омагьосан от мене още щом ме видял. По-нататък хронологията на нещата е болезнено ясна, както е ясен и неговият план… Но по онова време бях невероятно наивна и не подозирах абсолютно нищо. Грант бе по-възрастен и изключително очарователен, а аз — тъжна, самотна и копнееща за нежност.

Неочаквано Керълайн спря да разказва и сведе поглед, усетила прилив на топлина по страните си. Ето, тя разказваше на Лоурънс своята история, споделяше своя печален опит с един привлекателен мъж, тръгнал с нея само заради богатството й. Грант Ганън наистина беше негодник, но неговата ненаситна алчност не значеше нищо в сравнение с подлостта на Дерек Бюрк, който бе стрелял по Лоурънс и бе го зарязал като куче в джунглата, а после бе прелъстил неговата самотна и страдаща съпруга с истории за голямо приятелство с обичния й съпруг.

— Керълайн? — Гласът му продължаваше да бъде спокоен, но в него прозираха нотки на страх, който отдавна не беше изпитвал. Не спирайте да ми говорите, Керълайн. И повтори отново, с малко по-настоятелен глас: — Керълайн!

Обърканите емоции в глас му я накараха отново да погледне към него. Когато нефритените й очи срещнаха неговите — тъмни като най-тъмния зелен лес, тя каза тихо:

— Това, което стана с мене, Лоурънс, моят брак с мъж, желаещ единствено парите ми, е най-обикновено клише, глупав избор на едно наивно момиче. И не си заслужава да бъде коментиран.

— Защото съизмервате вашата съдба със съдбата на Клер, нали?

— Да.

— Не. — „Не се отдръпвайте от мене!“ Лоурънс пое дълбока глътка въздух. Въпреки това гласът му все още бе груб. — Предателството си е предателство, Керълайн. Загубата си е загуба. Моля ви, не спирайте да говорите само защото мислите, че случилото се с моето семейство е по-важно от случилото се с вас.

При всички случаи нейната драма не можеше да се сравнява с неговата. Но Керълайн разбра правилно настоятелната молба на този мъж: той искаше да изслуша и нечия чужда мъка, независимо колко тривиална бе тя, и ако можеше — да помогне, а не да остане завинаги изолиран от света само защото малко трагедии можеха да се сравняват с неговата.

Сега Лоурънс Елиът търсеше позволение да бъде нормален, състрадателен слушател, и нищо повече.

Може би след като се бе завърнал от войната, никой не бе споделял грижите си с него? Керълайн бе почти сигурна в това и по някакъв начин се чувстваше поласкана, че той се отваряше точно пред нея.

Поласкана… И когато в неговите тъмнозелени очи тя съзря ясно жаждата му да я слуша, Керълайн почувства също порив да сподели болката си с този мъж.

— Кажете ми, моля ви. Кажете ми как понесохте стореното от него?

Всъщност досега тя не бе говорила никога за това. Бе намерила в себе си сила да се бори с мъката сама, осланяйки се на работата си и на надеждата, че отново ще бъде щастлива.

Пред този човек, който познаваше добре личната борба и страданието, тя за пръв път си позволи да признае:

— Бях объркана и жестоко наранена. Не разбирах защо чарът и нежността на Грант просто изчезнаха след нашия брак. Опитвах се да открия какво лошо съм му сторила и как бих могла да си върна неговата любов, макар че тя винаги е била само една измама.