Катрин Стоун - Дарове на любовта

От телевизионното предаване ставаше ясно колко затворен е всъщност този човек и колко трудно му бе да разкрие пред обществото своето трагично минало. Но той го бе направил. Бе изложил душата си на показ поради нещо много по-важно от собственото си уединение — все още неугасналата след седемнадесет години надежда да намери изчезналата си дъщеря.

Керълайн знаеше, че именно поради това дългогодишно свое търсене, той ще каже „не“ и на най-съблазнителното предложение. Може би момичето, набедено за Лолита, нямаше да се върне никога. Но пък съвсем сигурно бе, че ще се скрие завинаги, ако баща й сменеше провинциалното поселище на осемнадесет мили от Сиатъл с резиденцията на губернатор или… с Белия дом.

Още преди телевизионното предаване Керълайн не бе склонна да отстъпи пред желанието на своите приятели и да отиде до Исакуа. Но след като научи за драмата на доктор Елиът, вече бе категорична. И все пак нещо в изпълнените с болка тъмни очи я подтикваше към среща с този човек.

И ето, сега желанието й щеше да се сбъдне. Керълайн усети трънки на задоволство. Какво трябваше да му каже тя? Да, и нейният живот не бе щастлив. Всъщност родителите й починаха, когато тя бе само на двадесет и една години, и никога не можа да преодолее мъката си по тяхната смърт, сложила край на безоблачните дни. През следващите години младата жена бе преживяла нови разтърсващи удари на съдбата.

Но всичко бледнееше в сравнение с емоционалния срив на младия баща и съпруг, принуден да отиде на война. А нейните седем години нещастен брак сред лукс направо изглеждаха смешни в сравнение със седемте години затвор и мъчения в далечните джунгли.

Постепенно Керълайн бе свикнала с мисълта за смъртта на родителите си, бе успяла да преодолее и оковите на ужасния си брак, и сега — дванадесет години по-късно — тя отново се чувстваше щастлива.

Но Лоурънс Елиът не можеше да намери щастие и покой. Той бе избягал от седемгодишния ад само за да потъне в още по-големия ад, очакващ го в неговия разсипан дом. И сега, седемнадесет години по-късно, сърцето му все още бе измъчвано в безкрайното търсене на изчезналата любима дъщеря.

Лоурънс бе посветил дори кариерата си на своето дете. „Това беше нашата мечта“ — бе отговорил той на репортерския въпрос защо е станал ветеринар.

Неусетил чуждото присъствие, лекарят продължаваше да шепне ласкави думи на една чайка. Керълайн стоеше, заслушана в напевния глас, и наблюдаваше как дългите тънки пръсти внимателно отмиваха малко по малко наслоения петрол върху разтрепераното телце. Птицата бе сравнително спокойна. Трепереше, но не оказваше съпротива. Явно дивото създание инстинктивно съзнаваше, че е на безопасно място в прегръдката на тези приятелски ръце.

Докато наблюдаваше движенията на сръчните ръце на мъжа, Керълайн изведнъж реши да не мисли повече какво ще му каже. Той не се нуждаеше от нейната помощ и тя можеше да си тръгне съвсем незабелязано.

Но не го направи, защото не бе съвсем вярно, че Лоурънс Елиът не се нуждаеше от помощ. Два кичура тъмнокафява коса бяха паднали върху челото му и му пречеха да вижда добре. Следователно, поне за момент, Лоурънс се нуждаеше от още една ръка. Ако тя вземеше птицата или кърпата, то той би могъл да приглади непослушните си кичури за втори път (тя забеляза петролни замърсявания по главата му).

Керълайн си пое въздух и поздрави тихо, за да не стресне човека или птицата.

Лоурънс Елиът обаче надали можеше така лесно да се стресне, след като сърцето и нервите му бяха издържали неописуемите мъчения но време на седемгодишния затвор и ужасите в джунглата преди това.

Керълайн помисли, че лекарят не е чул нейния тих поздрав, но се лъжеше. Той привърши почистването на омазнените пера и чак тогава погледна към нея.

Неговият прям поглед я стъписа. Тя мислеше, че след многократното гледане на записа знае добре как изглежда този мъж. Режисьорът бе използвал всяка възможност да хване в едър план красивото, сериозно лице. Имаше нещо забележително в това лице — шокиращо излъчване на сила, самодисциплина и… гордост. В гордостта обаче не се долавяше арогантност, а достойнството на един мъж, който е бил затворен, но не и прекършен; на един абсолютно независим човек, лишен от всичко значещо нещо за него, но запазил своята чистота, благородството и смиреността си.

Керълайн не очакваше такова силно човешко присъствие, а освен това грешеше напълно и за цвета на очите. На екрана те изглеждаха почти черни, а всъщност Лоурънс Елиът имаше тъмнозелени очи, макар и малко по-светли от смарагдовото на нейните. В тях прозираха скрити тайни и натрупаната с годините мъдрост, а в зеленото, към повърхността, се прокрадваше издайнически един нежен златист лъч.