Катрин Стоун - Дарове на любовта

Керълайн посегна да загаси радиото, но я спря внезапното съобщение на дисководещия:

„След снощния инцидент с петролния танкер, край вашингтонското крайбрежие се е изляло голямо количество петрол, който заплашва морския живот от нос Флатъри до Калалох. Пунктове за неотложна помощ са създадени в залива Ний и в Моклипс, а бреговата охрана и други агенции осигуряват извозването на видрите и птиците. Спешно се търсят доброволци за почистване на полепналия по животните петрол. За повече информация се обадете по горещата линия на КБСГ на…“

Петнадесет минути по-късно Керълайн вече се готвеше да потегли към Моклипс — малкото курортно градче край океана, разположено на тридесет мили северно от Хокиам. Неговата гимназия, сега затворена заради пролетната ваканция, щеше да бъде един от двата подслона за пострадалите животни.

Керълайн не забрави за обедната си среща в сиатълския тенисклуб, а само я отложи. На нея трябваше да обмислят организирането на сезонния благотворителен бал, който щеше да се домакинства от самата нея. Сръчната и делова Керълайн отдавна вече държеше всичко в ръцете си и старият приятел, с когото трябваше да обядва, посрещна отлагането на срещата без изненада, приветствайки съобщението, че тя ще замине за крайбрежието но много по-важни причини от далечния бал.

— Добре дошла — бе топлият поздрав на една поруменяла жена, която седеше във фоайето на гимназията. От нейното поведение и от лентичката върху ръката й се виждаше, че отговаря за посрещането както на доброволците, така и на животните. — И благодаря.

— Никога досега не съм участвала в нещо подобно — призна Керълайн. — Но от радиото уведомиха, че ви трябват всякакви хора — дори неопитни.

— Точно така. Да видим — и жената погледна в някакъв лист. — Защо не ви поставим на разположение на Лоурънс? Той се намира в съблекалнята за момчетата, вляво от края на гимнастическия салон. Преди това обаче искам да си запиша името ви. В мотела от другата страна на улицата ще ви дадем стая, безплатна, разбира се.

Никога преди Керълайн не бе вземала участие в премахване на петролни замърсявания по птици и видри, нито пък някога бе влизала в мъжка съблекалня. Тя тръгна между редицата от натрупани дървени чинове и железни шкафчета, по посока на течащата вода. Близо до банята дочу друг звук — дълбок, спокоен и кадифен мъжки глас, който говореше нещо успокояващо.

През шума на леещата се вода мъжът не усети нейното приближаване и Керълайн можеше да го наблюдава незабелязано. Точно това желаеше тя от много отдавна, защото веднага го бе познала.

Дори за момент не бе допускала, че ще го срещне. Но, доколкото познаваше доктор Лоурънс Елиът, абсолютно логично бе влюбеният в професията си ветеринар да бъде тук.

Керълайн се нуждаеше от време, за да се успокои.

Само допреди месец нейните „приятели“ непрестанно й натякваха да се срещне с него. Не че искаха да я сватосват, разбира се. Не можеха да постъпят така с нея, пък и никой не би си позволил подобна фриволност с човек като него, чийто живот бе толкова трагичен.

Не, всички искаха да се срещне с него по много важна причина: доктор Елиът трябваше да се кандидатира за държавна служба — сенатор, губернатор или дори президент. А ако някой изобщо можеше да му въздейства, то това бе единствено Керълайн.

Без съмнение Керълайн владееше дарбата да убеждава. Благодарение на нея заможните филантропи отпускаха тлъсти суми за благотворителни цели и за подпомагане на изкуствата. Тя обаче се съмняваше, че ще съумее да придума човек като Лоурънс Елиът да посвети живота си на обществото. А само преди месец бе изникнала и още една причина, поради която тя категорично бе заявила на приятелите си, че никога и при никакви обстоятелства няма да се бърка в живота на този мъж.

Причината бе самият Доурънс Елиът и наученото за него от двадесетминутното телевизионно предаване, излъчено точно в Деня на Свети Валентин — този изпълнен с ужаси за него ден. Същата вечер Керълайн бе ходила на опера и по-късно бе изгледала няколко пъти записа.

Тя бе съгласна с приятелите си, че Лоурънс Елиът притежаваше качества дори за президент и че неговите достойнства и мироглед бяха полезни за страната. Но според нея виетнамският ветеран, успял да избяга от седемгодишен плен само за да открие, че жена му е убита, а неговата невръстна дъщеря — изчезнала, заслужаваше да не бъде обезпокояван. За това свое право той бе платил твърде висока цена.