Катрин Стоун - Дарове на любовта

Значи той, Николас Голт, благодарение на своята добра външност бе нает да ескортира една изключително красива жена, която не би трябвало да плаща за подобна услуга… но която щеше да плати на него, непознатия, защото нямаше кой друг да покани.

— Какъв е поводът, Рейвън?

— Петнадесет години от завършването на гимназията.

— Ходила ли сте на десетгодишнината?

— Не. Не съм виждала и говорила с никой от съучениците ми след дипломирането.

По някаква причина тя трябваше да ги види сега, след всичките тези години, но нямаше смелостта да отиде сама, а Майкъл Андрюс вече не се интересуваше от нея и затова тя бе избрала него. Тази жена, която бе експерт по външности, знаеше добре, че в черния копринен смокинг той ще изглежда богат, елегантен и успяващ.

Само затова ли го канеше? Заради външността? Защото разбираше каква поразителна двойка ще са заедно?

— В една стая ли ще бъдем?

— Апартамент с две спални.

— По-добре ще е да ми обясните какво се иска от мене.

Ник предполагаше, че тя има готов сценарий. По всяка вероятност щеше да се срамува от неговата професия.

Но Рейвън бе объркана. Тя не бе измислила никаква роля за него. И когато накрая заговори, нейните колебливи думи прозвучаха поразяващо:

— Единствено, бих желала да се преструвате, ако е възможно, че сте загрижен за мене.

— Че сме любовници?

— Да.

— О кей — съгласи се Ник. После се обърна към жената, убедена, че го е накарала да направи нещо, което тя не заслужава, и повтори тихо и много нежно: — О кей, Рейвън. Мога да направя това.

Ник очакваше с нетърпение полета до Чикаго. Представяше си как разговаря с Рейвън под прикритието на шума от двигателите и отпива с удоволствие от шампанското.

Още с издигането на ДС–10 над Лос Анджелис мислите на Рейвън обаче полетяха в неизвестна посока. Причината не беше само в „Щастливи завинаги“ от Лорън Синклер. Да, тя наистина държеше във вече излекуваните си ръце книгата и гледаше надолу към нея, но още от излитането стоеше на една и съща страница. По изписаната загриженост върху лицето й Ник разбра, че тя се намираше надалеч от оптимистичната любовна история в романа.

Мислите на Рейвън се рееха над някакво място, изпълнено с безнадеждност и отчаяние, и Ник по никакъв начин не можеше да я върне назад, към себе си, защото нещо в нейните присвити устни подсказваше, че тя желае да бъде там сега. Някаква необяснима причина караше младата жена да направи тъжно и самотно пътуване в миналото си.

Рейвън нямаше нужда от компания в това свое пътуване. Още преди тридесет минути категорично го бе показала на Ник, който се бе опитал да й зададе въпрос, свързан с нейното минало.

— Какво означава средното „У“ в името ви? — бе попитал той, сочейки към инициалите на портфейла.

В отговор първоначално тя бе свъсила неодобрително вежди. После, като че ли подчинявайки се на неговото силно желание да разбере и сподели тайната, бе изрекла лаконично:

— Означава Уилоу 4 4 Уилоу (от англ.) — плачеща върба. — Б.пр. .

— Това фамилно име ли е?

— Не. Това е просто име.

„Просто име.“ Някога, много отдавна, то бе най-очарователното име за Рейвън. Някога, преди майка й да разкаже своята истина за него: едно момиче е заченато на пролетна поляна, под клоните на огромна плачеща върба, а в синия простор се носи крясъкът на гарван.

Като малко момиче Рейвън харесваше историята и загадъчния начин, по който Шейла Уинтър я разказваше. Харесваше й да бъде Рейвън Уилоу. Но после порасна и жестоките деца започнаха да използват името срещу нея.

Подиграваха я, че гарваните са зловещи птици. Черни, грозни — птиците на смъртта. И плачещите върби също бяха грозни и мрачни. Дразнеха я, че биха плакали неспирно, ако техните родители ги бяха кръстили с такива ужасни имена.

— Плачи, Уилоу! — с кикот крещяха децата. — Плачи за нас, лешояде, плачи, плачи!

Крехкото детско сърце на Рейвън жестоко страдаше под пороя от безпощадните обиди и от очите и се лееха реки от сълзи. Но тя криеше сълзите си от своите мъчители, а по-късно и от Шейла.

Колкото повече Рейвън растеше, толкова повече спомените на майка й избледняваха и ставаха по-прозаични. Може и да е имало пролетна поляна и плачеща върба, а в синьото като очите й небе — черен гарван… Но може и всичко да е било само една халюцинация в съзнанието на Шейла Уинтър, възникнала под въздействието на ЛСД, което бе вземала почти през цялата си бременност.