Катрин Стоун - Дарове на любовта

Майката, братчето и сестричето вече не лежаха на пода, но Холи видя кървавите петна, които макар и потъмнели с времето, пред очите й изглеждаха все още яркочервени.

— Ще взема парите, които спестявахме, мамо — проговори тя нежно на празната стая, където бе приключил и нейният живот. — Ще отида в Сиатъл, точно както възнамерявахме да направим. Може би ти ще ме чакаш там, майчице…

Гласът й се пречупи в непоносимата тишина. Холи изпита огромно желание да бъде докосната, прегърната и успокоена от някого. Но тя бе сам-самичка и майка й нямаше да я чака в Сиатъл. Изобщо нямаше кой да я чака.

„Знам че всъщност няма да си там, мамичко. Но ти ще бъдеш с мене. Вие с татко ще бъдете с мене… винаги… нали?“

Холи знаеше, че ще полудее, ако продължи да се заблуждава. Но тя разбра и нещо много по-важно: веднага трябваше да напусне потъналата в кръв всекидневна, за да не направи това, което от известно време се въртеше в главата й: да вземе един от пистолетите на Дерек и най-накрая да се присъедини към единствените си любими хора.

Момичето излезе от стаята, без да знае накъде щяха да я поведат нейните треперещи крака — горе, накъдето се бе запътила на излизане от съседите, или… до кабинета на Дерек с шкафовете със заредено оръжие.

— Обещай ми, че ще продължиш да живееш, Холи. Обещай ми, че ще бъдеш щастлива.

— Мамичко! — гласът бе прозвучал толкова ясно, че Холи се затича, очаквайки да види Клер.

— Мамичко?

Нищо. Нищо освен кафявочерните петна, които мълчаливо и тъжно напомняха за смъртта. Оставаше й само тържественото обещание пред нейната умираща майка.

Изтръпналите й крака я поведоха нагоре, към парите, които тя и Клер бяха събирали и крили толкова грижливо. Почти стигаха за път и подслон и на четиримата, а за само момиче като нея бяха предостатъчно.

Холи прибра в раницата си няколко пуловера и джинси, а най-отгоре внимателно сгъна сватбената рокля на Клер. После намери и скрития фотоалбум — единственото доказателство за онова щастливо далечно време, когато тя, Лоурънс и Клер бяха едно семейство.

Нямаше причина да не вземе със себе си целия албум. В раницата имаше достатъчно място, а и фотографиите нямаха значение за никой друг. Родителите й бяха мъртви, я тя вече бе сама на този свят. Но вместо това някаква сила я застави да вземе само няколко от снимките: сватбата на родителите си, символизираща тяхната безгранична любов; бебешки портрет на Холи с бащата и майката; още една с Лоурънс и Клер, засмени щастливо пред камерата, докато нейните малки пръстчета натискат снимачното копче; една с майка й, когато глазира торта за рождения ден на Лоурънс, и накрая — снимка на Лоурънс, гушнал Холи пред породистия кон, когото тя гали по муцуната.

Холи прибра петте безценни за нея снимки от онова далечно, време, както и една с мъртвите братче и сестриче, и напусна къщата и града завинаги.

„Ако почитаме новите си имена, ако сме добри, учтиви и внимателни с хората, тогава всичко ще е наред, не мислиш ли?“ — бе попитала Клер, когато обясняваше на Холи, че щяха да изчезнат, като се преименуват с имената на умрели още в детската си възраст хора. Холи си спомни думите на майка си, докато обикаляше гробището близо до Сиатълския парк на доброволците на Капитолийския хълм. „Това е необходимо“, повтаряше си тя. Невинното тринадесетгодишно момиче, обявено от целия свят за Лолита, трябваше да изчезне завинаги, както и да стане поне на осемнадесет години — официалната възраст, когато можеше да заживее и да се издържа сама.

Холи вървеше бавно и старателно проучваше надгробните плочи. Упоритото скитане накрая я доведе до гроба на Мери Лин Пиърс. Според издълбаните върху бляскавия гранит дати, Мери е била родена пет години преди Холи и е умряла съвсем наскоро.

Малката самотница се закле да уважава и зачита взетото на заем име. Повече не можеше да обещае. Не можеше да лъже духа на истинския притежател, че ще отведе това име на приказно пътешествие. Напротив, част от нея упорито отказваше да продължи нататък и желаеше единствено спокойствието на смълчаното гробище, с неговите прекрасни букети от пролетни цветя.

Холи получи от статистическата служба на района Кинг копие от свидетелството за раждане на Мери и го приложи в молбата си за социалноосигурителна карта, без която не можеше да започне работа. Следващата спирка бе някакъв център по очни заболявания, където си поръча очила със златни рамки и обикновени стъкла без диоптри.