Катрин Стоун - Дарове на любовта

Като малка Холи често обличаше роклята.

— Изглеждаш толкова голяма, Холи Елизабет Елиът и… толкова красива! — всеки път й се възхищаваха с любов нейните родители.

Изминаха повече от двадесет години, откакто Холи за последен път бе сложила роклята, и седемнадесет, откакто в живота й щастието бе помръкнало…

— Има толкова мек нос, тате! — възхитено извика тригодишната Холи, когато Лоурънс я повдигна да докосне носа на породистата кобила и тя за пръв път почувства кадифената мекота на конската муцуна.

Холи се чувстваше истински щастлива, когато отиваше с баща си до конюшнята — едно от многото места, където той работеше, за да прехранва семейството си. Тя живееше в истински свят на приказки, обгърната от безпределната обич на родителите си.

Баща й, красив едър мъж, чиито тъмнозелени очи заблестяваха, когато я зърнеше, се готвеше за ветеринарен лекар. Трябваше му повече време, защото не можеше да учи редовно. Един ден щяха да си имат собствена клиника. Той обичаше всяко живо същество: било то голямо или малко, диво или питомно. Майка й щеше да приема пациентите и да помага в останалата работа.

Животът на Клер Джонсън и Лоурънс Елиът не беше лек, но голямата обич помежду им и към златокосото момиченце ги караше да вярват, че са способни да постигнат и невъзможните неща.

Лоурънс и Клер продължиха да мечтаят дори когато се получи повиквателната за Виетнам. Вярваха, че Лоурънс ще се прибере у дома жив и здрав, ще завърши редовно колеж със стипендия, а на тринадесетия рожден ден на Холи ще бъде ветеринар.

Но прекрасните сънища не се сбъднаха. Два дни преди изтичането на службата във Виетнам, взводът на Лоурънс се върнал от джунглата без него. Пристигна само кратко съобщение за смъртта му, от негов приятел — войник, Дерек Бюрк, Дерек бил до Лоурънс, когато куршумът пронизал гърдите му. Преди да издъхне в ръцете на приятеля си, Лоурънс говорел колко много обича жена си и дъщеря си. Върнали вещите, но тялото останало в джунглата — било невъзможно да се пренесе под огъня на врага.

Дерек пристигна при Клер седем месеца след смъртта на съпруга й. Каза й, че бил неговият най-добър приятел. Преди смъртта си Лоурънс го заклел, когато се върне в Щатите, да посети Клер, да се увери, че малката Холи е добре и да каже на Клер да продължи да живее живота си.

Дерек бе мил, любезен и се държеше прекрасно с Холи. Клер дълбоко страдаше по загубата на Лоурънс, но с този мъж, който също го обичаше, тя се чувстваше значително по-добре.

Двамата се ожениха осемнадесет месеца след смъртта на Лоурънс. Всички се преместиха от малкия апартамент, където Клер и Холи бяха живели с Лоурънс, в просторна къща с обширен двор. Промяната бе наистина значима — заминаха от Монтана за Вашингтон, — но и навяваща носталгични спомени за изгубените мечти на семейството да се премести в същия град, където Лоурънс възнамеряваше да следва ветеринарна медицина.

Дерек отиде във Вашингтон, не обаче за да следва, а заради бизнеса си, който Клер така и не разбра какъв е. Знаеше само, че провежда някакви „консултации“, свързани с натрупания от него опит във Виетнам, и поради това трябва често да пътува.

Дълго, твърде дълго Клер не искаше да приеме мисълта, че нещо не е съвсем наред с човека, за когото се бе омъжила. Дерек се държеше странно: понякога бе много дружелюбен, а понякога — странен и затворен в себе си. Имаше моменти, когато Клер не издържаше и решаваше двамата да си поговорят и тогава той бързо излизаше от летаргичното си състояние. Ставаше отново предишният чаровник и тя бързо забравяше тревогите си.

Клер потиска дълго своите притеснения. Искаше да вярва, че всичко е наред, че се страхува напразно и че е направила правилен избор за Холи и… за близнаците, сина и дъщерята, които бе родила на Дерек.

Ако Дерек бе посегнал поне веднъж на децата или на нея, тя щеше веднага да го напусне. Но той не го направи. Вероятно знаеше добре какво ще последва. Въпреки нарастващата студенина помежду им, Дерек все още държеше на жена си. Искаше да я контролира, да я направи напълно зависима от него. Клер се подчиняваше безропотно на неговото желание да няма приятели. В крайна сметка имаше децата си — три чудесни деца, — с които искаше да споделя всеки миг от своя живот.

Накрая именно заради тези деца и заради лошите предчувствия, които повече не можеше да потиска, Клер взе решение.

„Ще го напусна, Лоурънс — шептеше в тъмнината на единствения мъж, когото някога бе обичала. — Знам, че беше твой приятел, скъпи, но сигурно се е променил оттогава. Мисля, че е опасен и понякога се чудя дали не взема наркотици.“