Катрин Стоун - Дарове на любовта

Ник замълча, докато мислено се опитваше да си припомни каква е програмата му за следващите дни. Времето, отделено за неговите дъщери, бе неприкосновено, но можеше да намери пролуки сред управленските ангажименти в обширната си империя. Утре рано сутринта той и момичетата заминаваха за почивните дни до ранчото в Санта Барбара, но следващата седмица изпълнителният директор на „Идън Ентърпрайзис“ щеше да отдели време, за да бъде градинар на Снежанка.

— Ето какво ще направя. Утре сутринта, много преди да се събудите, ще оставя на верандата пакет с каталози. Прегледайте го през уикенда, а следващата седмица можем да се видим и да ми кажете какво сте решила. По кое време ще бъде удобно за вас?

— Винаги — отговори тя с приятелска усмивка и леко поклащане на рамене. — С изключение на времето, през което съм на работа.

— Значи преди или след работа?

— Преди, ако нямате нищо против. По това време на деня успявам по-лесно да контролирам програмата си.

— Определете тогава деня и часа, моля ви.

— Ами… понеделник? Ще си бъда вкъщи до девет и половина.

— Ще бъда тук в седем и четиридесет и пет.

Въпреки нерешителния протест на Рейвън, преди да си тръгне Ник премести кашоните от верандата в просторната всекидневна. До преди малко бе останал с впечатлението, че стаята напълно е лишена от цветове, но когато влезе в нея за втори път, видя, че върху пухкавия кремав килим до дивана бе поставена издута виненочервена чанта, на която със златни букви бяха изписани инициали те „РУУ“. На самия диван се виждаше и същото портмоне, а върху алабастровата масичка за кафе лежеше книга. Знаеше тази книга.

— „Даровете на любовта“ — каза той. — Майка ми я намира за изключителна.

— Същото чувам и аз. Днес я купих. — Рейвън се обърна замислено към книгата и бегла усмивка заигра върху устните й.

— Защо се усмихвате така?

Този ненадеен въпрос я накара да се изчерви. Още по изненадващ за самата нея бе и проронилият се от устата й отговор:

— Вероятно защото си мислех за предстоящия уикенд: подбирам цветя и чета любовен роман.

— Необичайно ли е това за вас?

— Да — усмихна се тя, — обикновено не прекарвам така почивните си дни.

— Но е хубаво, предполагам.

Този мъж говореше напълно сериозно и приветливо, сякаш наистина се грижеше тя да прекара добре уикенда. По-тялото й полази тръпка.

— Вече трябва да си тръгвам, за да вземете един топъл душ. Между другото, казвам се Николас Голт — спокойно произнесе името си той, въпреки че вътрешно се притесняваше и следеше нейната реакция. Нищо Или името не й говореше нищо, или просто бе най-добрата актриса в града. Ник предположи, че е първото. Имаше необичайно име. Разбира се, според неговата деветгодишна дъщеря, в телефонния указател на Лос Анджелис фигурираха поне четирима души, наричащи се „Николас Голт“, и нито един от тях не бе неин баща. Пък и името му не бе толкова известно, колкото хотелите от веригата „Идън Ризорт“.

— Приятелите ме наричат Ник.

— Приятно ми е. — Тя се усмихна дружелюбно, но веднага след това прие отново сериозен вид, а крехкото й тяло се сви като в очакване на удар. — Аз съм Рейвън.

Проронените думи не изненадаха Ник. Върху кашоните той беше прочел „Рейвън Уинтър“ и адреса.

„Знам името ти — помисли си той. — Но не знам, а искам да разбера, защо си мислиш, че може да те обидя. И наистина ще разбера… някога. “

— Рейвън. Звучи прекрасно.

Кодиак, Аляска

Петък, 10 март

В непрогледния среднощен мрак се стелеше сняг на едри парцали. По това време обикновено Холи пишеше, за да избяга от собствените си мрачни спомени в своите измислени светове на любов и щастие.

Но тази нощ не можа да се освободи от кошмара на потисканите дълбоко в нея страхове. Плашеше я и обещанието пред Рейвън Уинтър, че ще отиде до Лос Анджелис да се срещне лично с Джейсън Коол.

След приключването на телефонния разговор, Холи дълго остана загледана през прозореца на всекидневната в бушуващия ад навън. Едва когато проблясъците на пролетната зора успяха да пробият снежната нощ, тя се затътри към спалнята. Отвори ухаещия на кедър гардероб и протегна ръка към единствената окачена вътре дреха.

Върху муселина в слонова кост бе изобразена изящна поляна с диви цветя в нежнорозово, зелено, златисто и бледомораво. Дрехата беше с нрави, прихванати около китката ръкави, висока набрана яка и освен няколкото басти около гърдите, по нея нямаше нищо друго особено. Приличаше на нощница: семпла и скромна. Бе с десет месеца по-голяма от Холи и принадлежеше на майка й. Преди тридесет и една години, в Деня на Свети Валентин, облечената в тази рокля седемнадесетгодишна Клер Джонсън бе станала съпруга на Лоурънс Елиът.