Катрин Стоун - Дарове на любовта

— Нямам проблеми със зрението — обясни тя на изненаданата служителка. — Аз съм актриса и очилата ми трябват за една пиеса.

Холи искаше да премахне и най-малката възможност да я разпознаят. Сега нейната златиста коса падаше свободно около лицето й, но образуваната от нея завеса не бе съвсем достатъчна, а и очилата щяха да я доближат още повече до възрастта на починалата Мери Лин Пиърс.

Всъщност Холи наистина изглеждаше най-малко на деветнадесет години. Върху сериозното й лице се четяха тъга и прекомерна зрялост. Дори ако я срещнеха, познатите на Холи трудно биха познали в нея същата онази усмихната тийнейджърка с плитчици, чиято снимка и интригуваща история водеше вечерните новини — до появата на следващата трагедия.

Никой не разпозна Холи, а когато по случайно стечение на обстоятелствата осем месеца по-късно тя отново влезе в новините, дори тези, които бяха виждали всеки ден Мери Лин Пиърс, никога не разбраха, че скромната и сериозна млада жена е била някога обожаваната и безкрайно щастлива Холи Елиът.

Намери си работа в една книжарница на булевард „Юнивърсити“. През свободното си време четеше романтични истории, но само със щастлив край. А когато синьо-зелените й очи натежаваха от умора, но не се предаваха на съня, защото там я очакваха кошмарите, тогава започваше да съчинява свои истории — и пак задължително с щастлив край. Само така момичето се бореше с нескончаемите си ужасни спомени.

Две години след трагедията Холи попадна на един роман, чието действие се развиваше в Аляска. Препречете историята три пъти и после потърси още информация за четиридесет и деветия американски щат. Описанията на дивата красота й напомняха силно за Монтана, където някога бе живяла толкова щастливо със своите родители. Привличаше я дори и прякорът на Аляска — „Последно убежище“.

Холи си купи еднопосочен билет за кораб от Сиатъл до Анкоридж. На заминаване получи препоръчително писмо от управителя на книжарницата — кратко описание на неговата мълчалива, но изключително работлива и компетентна служителка. И тъй като разполагаше само със свидетелство за раждане, и книжка за социално осигуряване, тя реши да кандидатства за паспорт. В молбата промени името на Мерилин. Искаше Мери Лин Пиърс да почива в мир сред цветята на гробището, необезпокоявана повече от духовете, които винаги щяха да измъчват Холи.

Една сутрин Мерилин Пиърс се качи на борда на „Арктическа звезда“. По документи тя бе на двадесет години, но само пет месеца по-рано, на Коледа, Холи Елизабет Елиът, която вече не съществуваше, бе навършила едва петнадесет.

Холи пристигна в Аляска с настъпването на арктическото лято. През това паметно лято, когато започна работа в консервната фабрика на Кодиак, тя за пръв път усети бледи проблясъци на надежда под неугасващата северна заря.

После дойде зимата, с мълчаливите си снегове и безкрайната тъма, която събуди отново спомена за онази смъртоносна вечер в Деня на Свети Валентин.

Холи имаше начин да се върне в Сиатъл, а дори да отиде и още по на юг. Но тя бе наследила силата и куража на своите родители и не можеше да пренебрегне това наследство. Трябваше да остане. Бе длъжна да намери начин да живее със снега и с тъмнината.

Дългите зимни нощи девойката прекарваше в четене. Постепенно самата тя започна да пише истории за любов, които й даваха по-голяма сигурност и закрила от чуждите. Холи добре контролираше създадения от нея измислен свят. Там нямаше опасност някоя непредвидена трагедия да съсипе живота на героите. Тя никога не би го позволила.

Върху белия лист Холи разказваше за любящи и състрадателни мъже и жени, които не биха предали тържествените си клетви и обещания за любов. Нейните герои и героини също имаха проблеми: мъчителни и почти непреодолими сърдечни тайни. Накрая обаче тайните биваха разкривани, демоните — прогонвани, а грешките — прощавани. И неизменно дори и най-непреодолимите пречки — побеждавани от надеждата, куража и любовта.

Девойката пишеше своите любовни истории на ръка, с едър, детински почерк, чиято разбираемост не накара издателите да върнат нейната първа творба, въпреки че обикновено се изискваше напечатан текст. Книгата бе не само прочетена, но и публикувана, и посрещната от читателите с топло чувство.

Малкото жители на Кодиак дори не подозираха за съществуването на Холи. Те познаваха само Мерилин Пиърс — скромната млада жена, която живееше на четири мили от града в една недодялана колиба високо над морето. Никой от тях изобщо не подозираше, че Холи всъщност е авторката на бестселъри, Лорън Синклер. Тя държеше в местната банка толкова пари, колкото да преживява. Останалото предвидливо бе инвестирала и всяка година анонимно отпускаше от него големи суми на организации, които защитаваха жертви на престъпления.