Даниел Стийл - Паломино

— Няма. — Той нерешително извади от джоба си писмо и го подаде на Саманта да го прочете. То беше от Харви и й гарантираше мястото дори ако отсъства шест месеца. Това бе нещо нечувано в техния бранш, но, както се бе изразил Харви, Саманта Тейлър бе „изключително момиче“.

Сам тъжно погледна Чарли.

— Това означава ли, че съм в отпуска още от днес? — Долната й устна потрепна.

— Точно това означава, госпожо. От този момент ти си във ваканция. По дяволите, бих искал да съм на твоето място.

— О, Господи. — Тя рухна в един фотьойл и закри лицето си с ръка. — Какво ще правя сега, Чарли?

Той нежно докосна рамото й.

— Направи, каквото ти казах, мила. Обади се на старата си приятелка в онова ранчо.

Идеята беше смахната, но след като той си отиде, тя започна да мисли какво да предприеме. Легна си все още в състояние на шок. За следващите три и половина месеца беше лишена от работа. Нямаше къде да отиде, с какво да се занимава, нещо, което да й се иска да види, и някой, с когото да го види. За пръв път в зрелия си живот бе останала без абсолютно никакви планове. Единственото, което се очакваше от нея, бе да се срещне с Харви на другата сутрин, за да му предаде материалите на бюрото си, след което беше свободна. Докато лежеше в тъмното, чувствайки се изплашена, тя изведнъж започна да се кикоти. Това бе лудост, наистина! Какво, по дяволите, щеше да прави със себе си до първи април? „Априлска шега… Преметнаха те… Европа? Австралия? Гостуване у майка ти в Атланта?“ За миг се почувства по-свободна от всякога. Когато напусна Йейл, имаше Джон, за когото да мисли, а сега си нямаше абсолютно никого. Импулсивно посегна в тъмното към бележника с адресите, решила да последва съвета на Чарли. Запали лампата и лесно намери номера на буквата Л. В Калифорния трябваше да е девет и половина и Сам се надяваше, че не е прекалено късно да се обади.

Телефонът бе вдигнат на второто иззвъняване, чу се познатият дрезгав глас на Каролайн Лорд. Последва дълго обяснение от страна на Сам, изслушано с дружелюбно мълчание, а сетне странно, измъчено ридание, когато тя най-сетне даде воля на болката си. Сякаш се бе завърнала при стара приятелка. По-възрастната жена я бе слушала, наистина я бе слушала. С течение на годините Сам бе забравила какво е да получиш подобна утеха. И когато след половин час сложи слушалката, остана да лежи с поглед в балдахина над главата си, чудейки се дали в края на краищата действително не полудява. Току-що бе обещала да вземе самолета за Калифорния още на другия ден следобед.

Сутринта Саманта трескаво нареди два куфара, резервира по телефона билет за самолета, остави бележка и чек за чистачката и се опита колкото може да подготви апартамента за продължителното си отсъствие. После повика такси и с куфарите отиде в офиса, където даде ключа от жилището си на Чарли, обеща да изпрати от крайбрежието коледни подаръци за момчетата и в разговор, продължил повече от два часа, обясни на Харви всичко, което го интересуваше.

— Виж, Харви, не е необходимо да правиш това за мен. Аз не го искам — вдигна очи към него тя в края на срещата, която щеше да я отпрати далеч оттук.

Той я гледаше спокойно иззад огромното си, покрито с мрамор и хром бюро.

— Не го искаш, Сам, но тъкмо от това имаш нужда, независимо дали го съзнаваш или не. Извън града ли отиваш?

Беше висок, слаб мъж с прошарена коса, подстригана ниско като на морски пехотинец. Носеше бели ризи от „Брукс Брадърс“ и раирани костюми, приличаше на банкер и пушеше лула, ала зад стоманеносивите му очи се криеха остър ум, творчески дух и необикновено красива душа. В известен смисъл той й бе като баща и Саманта всъщност не бе изненадана, че я отпраща оттук. Но цялата сутрин бяха говорили не за нейните планове, а само за работата.

— Да, заминавам — усмихна му се тя през строгото бюро. Не й бе трудно да си спомни колко изплашена беше от него в началото и колко много бе започнала да го уважава с годините. И знаеше, че уважението им е взаимно. — Всъщност — погледна часовника си — самолетът ми излита след два часа.

— Тогава изчезвай от кабинета ми. — Той остави лулата и се усмихна, ала Сам се задържа за момент в нерешителност.

— Обещаваш ли, че пак ще получа мястото си, Харви?

— Кълна се. Нали имаш писмото? — Тя кимна. — Добре. Значи можеш да ме съдиш, ако не удържа на думата си.

— Не искам това. Искам си работата.

— Ще си я получиш, а евентуално и моята.

— Бих могла да се върна след няколко седмици — колебливо изрече тя, но Харви поклати глава и усмивката бързо изчезна от погледа му.