Даниел Стийл - Паломино

— Да, сър.

Той прекрачи прага, спря в очакване и тя го последва с колеблива крачка. Въздъхна дълбоко, хвърли последен поглед зад себе си и тихо затвори вратата.

Пътят до другия край на страната мина спокойно. Под тях пейзажът се сменяше като частите на съшит от разноцветни парцали юрган. Грапавата кафява материя на зимните ниви преминаваше в кръпки от снежнобяло кадифе, а когато стигнаха западното крайбрежие, започнаха да се мяркат наситените атлазенозелени и ослепително сини петна на нижещите се долу езера, гори и поля. Накрая, приветстван от огнения залез, самолетът се приземи в Лос Анжелис.

Саманта протегна дългите си крака, после ръцете. По-голямата част от пътя бе прекарала в дрямка и сега гледаше навън през илюминатора и се чудеше защо е дошла. Какъв смисъл имаше да изминава целия този път до Калифорния? Какво очакваше да намери тук? Стана и отметна дългата си руса грива, изпълнена от съзнанието, че е сторила грешка. Вече не бе на деветнайсет. Беше глупаво да се мотае в някакво ранчо и да се прави на каубой. Тя бе жена с отговорности, имаше свой живот, изцяло съсредоточен около Ню Йорк. Но какво й принадлежеше там в действителност? Нищо, абсолютно нищо.

Въздъхна, като видя, че останалите пътници започват да слизат, закопча палтото си, взе ръчната чанта и се присъедини към редицата. Носеше подплатено с овча кожа тъмнокафяво велурено палто, дънки и шоколадови кожени ботуши от „Селин“. Голямата чанта бе в същия цвят, на дръжката й бе преметнат червен копринен шал. Тя го издърпа и го върза свободно около врата си. Дори с тревожно свъсените вежди и делничното облекло, което бе избрала за пътуването, Саманта беше поразително красива и мъжете заобръщаха глави, когато тръгна към вратата на гигантския самолет. Никой от тях не бе я забелязал по време на петчасовия полет, защото бе ставала веднъж, и то само за да измие ръцете и лицето си преди късния обяд, който им бе сервиран. През останалото време просто бе седяла на мястото си зашеметена, уморена, полузадрямала, опитвайки се отново и отново да разбере защо им бе позволила да постъпят така с нея, защо се бе оставила да я уговорят за това пътуване на Запад.

„Приятно прекарване. Благодарим, че летяхте с нас…“ Шпалирът от стюардеси пропя в хор познатите думи, Саманта им се усмихна и след миг вече стоеше насред аерогарата на Лос Анжелис. Заозърта се дезориентирано, чудейки се накъде да тръгне и дали ще я открият. Изведнъж бе започнала да се съмнява дали изобщо някой ще я посрещне. Каролайн бе казала, че най-вероятно от летището ще я вземе управителят Бил Кинг, а ако той е зает, ще дойде някой друг от ранчото. „Просто се огледай, няма начин да го пропуснеш, не и на тази аерогара.“ Старата жена се бе разсмяла тихо, Сам също. В залата, пълна с клиентки на „Вюитон“ и „Гучи“ в сандали от златно ламе, в кожи от норка и чинчила или оскъдни сутиенчета и разкопчани до пъпа блузи, едва ли щеше да е трудно да се открият Стетсънът, каубойските ботуши и дънките на работник от ранчо. Още по-необичайни щяха да са походката, тъмният загар и цялото излъчване на Бил, докато смутено си пробива път през ексцентрично издокараната декадентска тълпа. От предишните си посещения в ранчото Сам знаеше, че във външния вид на работниците няма нищо декадентско. Те бяха яки, добри, трудолюбиви мъже, влюбени в онова, което вършат, и обладани от почти мистична привързаност към земята, на която работят, към онези, с които работят, и към добитъка, който отглеждат с такава грижовност. Те бяха от хората, които Саманта винаги бе уважавала, но определено твърде различни от всички, които бе свикнала да среща в Ню Йорк.

Както стоеше и наблюдаваше обичайната суетня на аерогарата, тя внезапно разбра, че още щом стъпи в ранчото, ще се почувства щастлива. Може би тъкмо това й бе нужно в края на краищата.

Докато се оглеждаше за надписа „Получаване на багажа“, някой я хвана за лакътя. Обърна се сепнато и видя високия жилав стар каубой с широки рамене, когото веднага си спомни от своето посещение преди десет години. Стърчеше с цяла глава над нея, очите му бяха като късчета синьо лятно небе и на набразденото му като земята лице светеше незабравимата ведра усмивка. Той докосна шапката си и я сграбчи в силната си мечешка прегръдка, заливайки я с неповторимо усещане за топлота. Това бе Бил Кинг, мъжът, който ръководеше ранчото още откакто Каролайн го бе купила преди трийсетина години. Беше на шейсет и няколко, слабо образован, но с огромни запаси от знания, забележителна мъдрост и безкрайна сърдечност. Бе я очаровал още от първия миг, двете с Барбара го почитаха като мъдър чичо и той подкрепяше всичките им начинания. Бил Кинг бе дошъл с Каролайн на погребението на Барбара и бе стоял дискретно зад членовете на семейството с обляно в сълзи лице. Ала сега, грейнал в усмивка, той нададе радостен вик и огромната му ръка стисна раменете й още по-силно.