Даниел Стийл - Паломино

— Не, Сам, няма да стане. Първи април, това е.

— Има ли някаква специална причина?

Не искаше да й казва, тъй че отново поклати глава.

— Не, просто избрахме тази дата. Ще ти пращам много материали, за да те държа в течение какво става тук. И ти можеш да ми се обаждаш винаги когато пожелаеш. Знае ли секретарката ми къде да те открие?

— Още не, но ще й кажа.

— Добре. — Той заобиколи бюрото и мълчаливо я притегли към себе си. Задържа я за миг в прегръдката си, сетне я целуна по косата. — Не се тревожи, Сам. Ще ни липсваш. — Гласът му прозвуча дрезгаво.

Тя се притисна към него с плувнали в сълзи очи и тръгна бързо към вратата. За част от секундата се почувства като прокудена от собствения си дом, обхвана я паника и едва сдържа напиращата молба да не я карат да заминава.

Чарли, който я чакаше навън в коридора, преметна ръка през раменете й и нежно ги стисна.

— Готова ли си да потеглиш, рожбо?

— Не — обезсърчено се усмихна тя, подсмръкна и зарови глава на гърдите му.

— Ще бъдеш.

— Така ли? Защо си толкова сигурен? — Вървяха бавно към кабинета й и на нея повече от всякога й се искаше да остане. — Това е щуротия, знаеш го, нали, Чарли? Мисълта ми е, че имам да върша толкова работа, имам да координирам кампании и с какво право ще…

— Можеш да си приказваш колкото щеш, Сам, но нищо няма да се промени. — Погледна часовника си и отсече: — След два часа те качвам на онзи самолет.

Саманта внезапно спря, обърна се и го погледна войнствено. Той не можа да сдържи усмивката си: приличаше на много красиво и ужасно своенравно дете.

— Ами ако не се кача? Ако просто не пожелая да замина?

— Тогава ще те упоя и лично ще те закарам там.

— Това няма да се хареса на Мели.

— Напротив, във възторг ще е. Цяла седмица ме моли да й се махна от главата. — Той замълча, но не откъсваше поглед от Саманта. Тя бавно се усмихна.

— Нямам шанс да те разубедя, нали?

— Никакъв. Да не говорим за Харви. Наистина е без значение къде ще отидеш, Сам, но трябва да се махнеш оттук, заради теб самата. Не ти ли се иска? Не ти ли се иска да избягаш от всичките тези въпроси, от спомените, от вероятността да се натъкнеш на… тях?

Думата болезнено отекна в съзнанието й, но тя вдигна рамене.

— Каква е разликата? И да съм в Калифорния, щом включа новините, те пак ще са на екрана. Двамата. С вид на… — Само при мисълта за тези две лица, които я привличаха като магнит всяка вечер, очите й плувнаха в сълзи. Винаги ги гледаше, а сетне се ненавиждаше заради това. Искаше да натисне бутона и да смени канала, ала бе неспособна да помръдне ръка. — Не знам. По дяволите, те просто изглеждат като родени един за друг, не смяташ ли? — Внезапно лицето й се сгърчи в печална гримаса и сълзите рукнаха по бузите й. — Ние никога не сме изглеждали така, нали? Искам да кажа…

Чарли не отвърна нищо. Само я прегърна.

— Няма нищо, Сам. Няма нищо. — После, докато тя тихо хлипаше на рамото му, без да забелязва погледите на бързащите край тях секретарки, той отмахна дълъг рус кичур коси от челото й и отново се усмихна. — Тъкмо затова ти е нужна ваканция. Мисля, че му викат емоционално изтощение. Или не си го забелязала?

Саманта изсумтя неодобрително, после тихо се засмя през сълзи.

— Така ли го наричат? Да… — Отдръпна се от него, въздъхна и изтри сълзите от страните си. — Може би действително имам нужда от почивка. — Храбро отметна коси през рамо и се опита да го погледне строго. — Но не по причината, която ти ми изтъкваш. Негодници такива, вие направо ми взехте силите.

— Абсолютно си права, така е. И сме твърдо решени да го повторим, когато се върнеш. Тъй че, радвай се на живота, докато си там. Маниачка на тема коне.

Внезапно и двамата усетиха на раменете си нечия ръка и се обърнаха.

— Още ли не си потеглила, Саманта? — Беше Харви, със стисната между зъбите лула и весело пламъче в очите. — Мислех, че ще хващаш самолета.

— Ще го хване — ухили й се Чарли.

— Ами тогава натовари я на него, за Бога. Махни я оттук. Имаме работа за вършене. — Той се усмихна сърдито, размаха лулата и изчезна по друг коридор.

Когато Чарли я погледна отново, на лицето й се бе появила смутена усмивка.

— Всъщност не е необходимо да ме качваш на самолета.

— Така ли?

В отговор тя поклати глава, ала вниманието й не бе насочено към Чарли, гледаше към своя кабинет, сякаш се прощаваше с него. Доловил изражението й, той грабна палтото и куфарите.

— Хайде, тръгвай, преди съвсем да си ми се разлигавила. Давай да хващаме самолета.