Даниел Стийл - Паломино

— Да ти се намира пешкир? — рече той, задъхан не толкова от стъпалата, колкото от студа и дъжда.

Сам бързо донесе от банята дебел лилав пешкир и му го подаде. Той свали палтото и подсуши лицето и брадата си. Върху френския килим потече ледена рекичка от голямата му кожена каубойска шапка.

— Пак ли ми препикаваш килима, Чарли?

— Ами, като стана дума… да имаш кафе?

— Разбира се. — Сам го погледна изпитателно, питайки се дали не са се появили някакви неприятности. Той й бе идвал на гости един-два пъти, но обикновено само когато бе имал да й съобщава някаква изключително важна вест. — Да не е станало нещо с новия проект, за което трябва да знам? — подхвърли тя разтревожено от кухнята.

Той се усмихна, поклати глава и я последва.

— Не. И няма да има никакви проблеми. През цялата седмица се движиш във вярната посока. Ще стане фантастично, Сам.

Тя се усмихна леко и се зае с кафето.

— И аз мисля така.

Размениха си дълги топли усмивки. Бяха приятели почти от пет години — пет години, изпълнени с шеги и закачки. Имаха зад гърба си безброй рекламни кампании, заедно бяха печелили толкова награди и толкова пъти бяха стояли до четири часа сутринта да координират презентациите, преди да ги представят на клиентите и счетоводителите на следващия ден. Те двамата бяха вундеркиндите на Харви Максуел, титулярния директор на творческия отдел. Но Харви не им се месеше вече от години. Той бе открил Чарли в една агенция и бе наел Саманта от друга: разпознаваше способните хора, когато попаднеше на тях. Бе им предоставил пълна свобода на действие, държеше се настрани и със задоволство наблюдаваше създаваното от тях. След година той щеше да се пенсионира и всички, включително и Саманта, бяха сигурни, че тя ще го наследи. Да станеш директор на творчески отдел на трийсет и една години никак не беше зле.

— Е, какво ново, рожбо? Не съм те виждала от сутринта. Как върви онази работа за „Уърцхаймър“?

— Ами… — Чарли вдигна ръце в израз на примирение. — Трудно е да направиш нещо свястно за клиенти с много пари и никакъв вкус. Те държат един от най-големите универсални магазини в Сейнт Луис.

— Какво стана, нали миналата седмица бяхме говорили да използваме лебеда като основна тема?

— Не им хареса. Те искат блясък. В лебеда няма блясък.

Сам завъртя очи и седна до масивната дървена маса, а Чарли просна мършавото си тяло на един от столовете срещу нея. Странно, през всичките тези години, откакто работеха заедно, пътуваха заедно, спяха един до друг в самолетите, разговаряха до малките часове, Чарли Питърсън никога не я бе привличал. Той й бе като брат, сродна душа, приятел. Пък и имаше съпруга, която Сам обичаше почти колкото и той. Мелинда бе идеална за него. Тя бе декорирала просторния им приветлив апартамент на Източна осемдесет и първа улица с пъстроцветни гоблени и красиви кошничарски изделия. Всички мебели бяха тапицирани с тъмно махагонова кожа и навсякъде се виждаха прекрасни дреболийки, малки съкровища, открити и донесени тук от Мелинда — от екзотичните раковини, събирани на Таити, до гладкото камъче, което бе взела на заем от синовете си. Те с Чарли имаха три момчета, всяко от които приличаше на него, голямо невъзпитано куче на име Рагс и голям жълт джип, който главата на семейството караше от десет години. Мелинда също беше художничка, но напълно „непокварена“ от делничния свят. Тя работеше в ателие и през последните няколко години бе подготвила две успешни самостоятелни изложби. В много отношения бе твърде различна от Саманта, но двете жени си приличаха по мекотата и нежността, стаени под външната им нахаканост — качества, които Чарли много ценеше. Той обичаше Саманта посвоему и бе потресен до дъното на душата си от постъпката на съпруга й. И без това не го харесваше, винаги го бе смятал за егоцентричен глупак. Начинът, по който Джон набързо скъса с нея и веднага се ожени за Лиз Джоунс, го убеди окончателно, че е бил прав. Мелинда се опитваше да разбере и двете страни, но Чарли не искаше и да чуе. Беше твърде загрижен за Саманта. Вече от цели четири месеца тя бе в ужасно състояние и това й личеше. Отразяваше се и на работата й. Погледът й бе станал безжизнен, лицето — изпито.

— Е, какво ще правим, мадам? Надявам се, нямаш нищо против, че наминах толкова късно.

— Не. — Саманта се усмихна и му наля чаша кафе. — Само се чудя защо си дошъл. Да ме провериш ли?

— Може би. — Очите му светеха нежно над тъмната брада. — Неприятно ли ти е, Сам? — Тя го погледна толкова тъжно, че му се прииска да я прегърне.