Даниел Стийл: Паломино

Тя закрачи из стаята, спря чак в далечния край на изящния френски килим, пъстър като цветна градина под босите й крака. Имаше теменужки и малки опушено червени рози, и хиляди други, дори още по-дребни цветя — толкова дребни, че трябваше да се наведеш, за да ги видиш. Общото впечатление бе за пастелно розово, червено и мораво, топъл преход към нежнорозовото, мораво и наситено сивкавозелено на диваните и фотьойлите, изпълващи просторната, тапицирана с дърво стая. Последният етаж на старата къща от кафяв пясъчник беше техен. На Саманта й бе отнело две години да го подреди с хубавите мебели стил Луи XV, които двамата с Джон купуваха от антикварни магазини и на разпродажбите в „Сотби Парк Бернет“. Материите бяха все френски, вазите — винаги пълни със свежи цветя, картините — импресионистични: определено европейско, много елегантно жилище. При все това то излъчваше уют и топлота, като самата Сам.

Ала сега тя нямаше очи за красотата на своя дом, бе застанала с гръб към съпруга си и се питаше дали някога ще бъдат отново същите. Чувстваше се така, сякаш единият от тях току-що бе умрял, сякаш всичко бе рухнало внезапно и безвъзвратно и никога повече нямаше да бъде възстановено. И то благодарение само на няколко добре подбрани думи.

— Защо не ми каза? — Обърна се към него, на лицето й се четеше укор.

— Аз… — поде той, но не намери сили да продължи. Нямаше думи, способни да смекчат удара, да премахнат болката, причинена от него на жената, която толкова бе обичал.

Седем години бяха много време, би трябвало да са достатъчни между тях да се получи онази спойка, която би ги държала завинаги заедно. Ала това не бе станало и миналата година, докато екипът му отразяваше изборите, той някак си се подхлъзна. Имаше намерение да сложи край, когато се върнат от Вашингтон. Наистина го мислеше. Ала Лиз не му позволи и връзката продължи. Още, и още… докато накрая тя взе инициативата. Най-лошото бе, че беше бременна и отказваше да махне бебето. — Не зная какво да ти кажа, Сам. Не зная… Мислех…

— Пет пари не давам какво си мислил! — Внезапно очите й замятаха мълнии към мъжа, когото познаваше и обичаше от единайсет години. Бяха се залюбили на деветнайсет. Той беше първият мъж, с когото бе спала (тогава и двамата учеха в Йейл), такъв един едър, рус и красив, футболна знаменитост, героят на общежитията, златното момче, което всички обичаха, включително и тя. Боготвореше го от мига, когато се срещнаха. — Знаеш ли какво мислех аз, копеле такова? Мислех, че си ми верен. Това мислех. Мислех, че ти пука за мен. Мислех… — Гласът й затрепери, за пръв път, откакто й бе съобщил ужасната вест. — Мислех, че ме обичаш.

— Обичам те. — По страните му бавно се стичаха сълзи.

— О, нима? — Тя вече плачеше открито, чувстваше се така, сякаш Джон бе изтръгнал сърцето й и го бе запокитил на пода. — Защо се изнасяш тогава? Явяваш се тук не на себе си, аз казвам: „Здрасти, скъпи, как мина денят?“, а ти: „Имам връзка с Лиз Джоунс и се изнасям…“ — Тръгна към него и гласът й се извиси истерично: — Можеш ли да ми обясниш това? И между другото откога ходиш с нея? Проклет да си, Джон Тейлър… проклет да си…

Изгубила контрол над себе си, тя се нахвърли върху него, заудря го с юмруци, сетне го сграбчи за косите, опитвайки се да се добере до лицето му. Той с лекота отби атаката, изви ръцете й зад гърба, свали я на пода и я залюля в прегръдките си.

— О, бебчо, толкова съжалявам…

— Съжаляваш? — изкрещя тя на границата между смеха и сълзите и направи усилие да се освободи. — Влизаш тук и ми казваш, че ме зарязваш заради друга и че „съжаляваш“? Боже Господи… — Пое дълбоко дъх и се дръпна от него. — Пусни ме, по дяволите! — Погледна го с изгаряща болка, той видя, че се е поуспокоила, и освободи ръцете й.

Още задъхана от боричкането, Сам бавно отиде до тъмнозеленото плюшено канапе и седна. Изведнъж бе започнала да изглежда по-дребна и много млада. Зарови лице в дланите си и гъстата бледоруса грива падна пред нозете й като завеса. Сетне отново вдигна глава с мокри от сълзи очи. — Наистина ли я обичаш? — Някак си й бе трудно да го повярва.

— Така мисля — бавно кимна той. — Лошото е, че ви обичам и двете.

— Защо? — Погледът на Саманта бе отправен в празното пространство отвъд него, тя не виждаше нищо и още по-малко разбираше. — Какво липсваше между нас?

Той седна неохотно. Трябваше да й го каже. Сам трябваше да знае. Бе сгрешил, като го бе крил толкова дълго от нея.

— Случи се, докато отразявахме изборите миналата година.