Даниел Стийл - Паломино

Но тази вечер, премръзнала и уморена, Саманта за пръв път не даваше пет пари за всичко това. Свали палтото си и го окачи в банята да съхне, събу ботушите и разреса с четка сребристорусите си коси. Гледаше в огледалото, без всъщност да вижда лицето си. Вече не виждаше нищо, когато се гледаше, само петно кожа, две помръкнали очи и сноп дълги руси коси. Започна да сваля едно по едно всичко от себе си, първо черната кашмирена пола и черно-бялата копринена блуза, с които бе ходила на работа. Ботушите, захвърлени на пода до нея, бяха от френския „Селин“, а шалът на черни и бели геометрични фигури, който махна от врата си — от „Ермес“. През деня бе носила големи обеци с перли и оникси и строга прическа с прибрана в кок на тила коса. Палтото, което висеше до нея, натежало от влага, бе яркочервено. Дори в състоянието, в което се намираше, зашеметена от загубата и скръбта, Саманта Тейлър бе красива жена, или както я наричаше директорът на творческия отдел, „убийствено маце“. Тя завъртя крана и струя гореща вода бликна в дълбоката зелена вана. Преди банята беше пълна със зеленина и ярки цветя. През лятото обичаше да държи там маргаритки, теменужки и мушкато. Тапетите бяха на дребни теменужки и всичко вътре бе от френски порцелан, в ярко изумруденозелено. Но както всичко останало в апартамента, сега и банята бе загубила блясъка си. Чистачката се трудеше съвестно, ала бе невъзможно да наемеш човек, който да идва три пъти седмично, за да придава на жилището вид на обичано. Тъкмо това му се губеше, както и на самата Саманта: онзи блясък, онова светене, което идва само с топлото докосване на добра ръка, разкошната патина на голямата любов, която личи на жените по хиляди дребни неща.

Саманта бавно се потопи в димящата вана, легна неподвижно и затвори очи. За миг се почувства така, сякаш се носи по водата, сякаш няма минало, няма бъдеще, нито страхове и грижи, сетне лека-полека реалността отново завладя съзнанието й. Проектът, над който работеше в момента, бе истинска катастрофа. Касаеше се за рекламно обезпечаване на марка коли, агенцията се бе борила десет години да получи тази поръчка и сега тя трябваше сама да изработи цялата концепция. Бе направила редица предложения, свързани с коне, с клипове, които да се снимат сред природата или в ранчо с участието на спортен тип мъж или жена, способни да превърнат серията реклами в сензация. Ала не работеше истински от сърце, съзнаваше го и понякога се питаше докога ще продължава така. Докога ще се чувства някак изхабена, повредена, като автомобилен двигател, който работи, но никога няма да превключи на повече от първа скорост. Усещането бе за безсилие, за тежест, сякаш косите, ръцете и краката й бяха от олово.

Когато излезе от ваната, сребристата й коса бе вдигната в хлабав кок на върха на главата. Внимателно се загърна в голям лилав пешкир и тръгна боса към спалнята. И тук човек се чувстваше като в цветна градина, над огромното легло бе спуснат балдахин от бяла бродерия, а кувертюрата бе осеяна с яркожълти цветя. Всичко в стаята бе жълто, слънчево и на волани. Това бе едно от кътчетата в апартамента, които най-много бе харесвала, и което ненавиждаше сега, когато вечер след вечер си лягаше сама. Не че й липсваха предложения, напротив, но Сам беше скована от трайно завладялото я вцепенение. Не желаеше никого, не обичаше никого. Сякаш бяха дръпнали щепсела на душата й.

Седнала на ръба на леглото, тя тихо се прозя и си спомни, че на обяд е яла само един сандвич с яйчена салата и е пропуснала закуската и вечерята. В този момент звънецът долу на входната врата иззвъня и я накара да подскочи. За момент й мина през ума да не отваря, но после свали пешкира и бързо грабна подплатения бледосин копринен халат и когато повторно се позвъни, изтича към домофона.

— Да?

— Тук е Джак Изкормвача. Може ли да се кача?

За част от секундата гласът прозвуча непознато, изкривен от пукането в инсталацията, после Сам се разсмя и отново заприлича на себе си. Очите й светнаха, а страните й още носеха здравата руменина от горещата вана. От месеци не бе изглеждала така млада.

— Какво правиш тук, Чарли? — извика в микрофона на стената.

— Охлаждам си задника, благодаря. Ще ме пуснеш ли най-сетне да вляза?

Тя отново се разсмя и бързо натисна бутона за входната врата. След миг го чу да тича нагоре по стълбите. Застанал на прага й, Чарли Питърсън приличаше повече на дървар, отколкото на художествен директор в „Крейн, Харпър и Лауб“, и човек по-скоро би му дал двайсет и две, отколкото трийсет и седем години. Имаше кръгло момчешко лице и весели кестеняви очи, тъмна разрошена коса и гъста брада, сега побеляла от суграшицата.