Даниел Стийл - Паломино

— Кога се случи?

— Миналия август.

— Достатъчно време е минало — безстрастно констатира той и Сам се наежи.

— Така ли? За какво е достатъчно? За да го забравя? За да ми е вече все едно? Е, тук грешиш, приятелю, пробвай пак.

— Непрекъснато ли мислиш за него?

— Не — откровено призна тя. — Но твърде често.

— Разведохте ли се?

— Да, той вече е женен повторно и през март ще си имат бебе. — Защо пък да не му го каже наведнъж? По някаква странна причина й беше приятно да се освободи от всичко, да излее от себе си мъчителните истини и признания. Колко хубаво щеше да е да свърши с това веднъж завинаги. Но неочаквано забеляза, че той я гледа напрегнато.

— Обзалагам се, че много боли.

— Какво? — В първия момент не го разбра.

— За бебето. Ти искаше ли деца?

Сам се поколеба само за миг, после кимна и скочи от люлеещия се стол.

— В интерес на истината, да, господин Джордан. Обаче съм стерилна. Тъй че съпругът ми намери каквото искаше… на друго място…

Сам стоеше до прозореца и гледаше към езерото. Не го чу да приближава. Той неочаквано изникна зад гърба й и я прегърна през кръста.

— Няма значение, Сам… Ти не си стерилна. Стерилен е онзи, който не умее да обича, който не може да даде нищо, който си е спуснал кепенците и се е продал. Само това е критерият, а ти не си такава, Сам.

Тейт бавно я обърна с лице към себе си, в очите й имаше сълзи. Саманта не искаше той да ги види, ала не можеше да устои на магнетичното притегляне на ръцете му. Тейт нежно целуна очите й, после притисна устните си върху нейните, толкова силно и продължително, че тя остана без дъх.

— Тейт… не… недей… — Съпротивляваше се, но слабо и той я притегли още по-близо до себе си. В ноздрите й нахлу миризмата на седло, сапун и тютюн, а когато устните им се разделиха и тя опря глава на гърдите му, почувства на бузата си острата вълна на ризата му.

— Защо не? — Тейт пъхна пръст под брадичката й и я накара да го погледне. — Сам? — Тя не каза нищо и той отново я целуна. — Сам, желая те повече от всяка друга жена през живота си.

Гласът му нежно галеше слуха й и сърцето заблъска лудо в гърдите й. Заговори тихо, но с чувство, гледайки го в очите:

— Това не е достатъчно.

Той бавно кимна.

— Разбирам. — Помълча и добави: — Ала аз не мога да предложа нищо повече.

Сега беше неин ред. Тя се усмихна и му зададе същия въпрос:

— Защо не?

— Защото… — Той се поколеба, а после в хубавата малка хижа се разнесе тихият му смях. — Защото съм наистина стерилен. Не ми е останало нищо, което мога да дам.

— Откъде знаеш? Опитвал ли си напоследък?

— От осемнайсет години не съм. — Отговорът му бе бърз и прям.

— И смяташ, че е прекалено късно отново да се влюбиш? — Той замълча. Погледът на Сам обиколи стаята, задържа се върху ловните трофеи и отново се върна към него. — Мислиш ли, че Бил я обича? — Тейт кимна. — Аз също. Бил едва ли те превъзхожда по смелост. И е страхотен мъж. Ти също.

— Да разбирам ли, че… — Тейт говореше тихо, устните му си играеха с нейните и сърцето на Саманта заплашваше да се пръсне, безсилно да проумее какво прави тя, защо се целува с този непознат, този каубой, и се мъчи да го убеди, че му е време да се влюби. Редно бе да се запита докъде ще я доведе това, ала нямаше време. — Да разбирам ли — отново поде той, — че ако ти кажа, че те обичам, ще се любим още сега? — Тази мисъл очевидно го забавляваше, ала тя се усмихна леко и поклати глава. — Така си и мислех. В какво се опитваш да ме убедиш тогава?

— Опитвам се да ти кажа, че не е прекалено късно да се влюбиш отново. Помисли си за тях. Когато са започнали, са били по-възрастни от нас. Така излиза.

— Даа… — Но не звучеше много убедено. Замисли се и пак обърна поглед към нея. — Какво те засяга дали ще се влюбя отново?

— Бих искала да знам, че това е възможно.

— Защо? Научен интерес ли проявяваш?

— Не — прошепна тя, — интересувам се за себе си.

— Значи това било. Ръката му нежно се плъзна по бледорусата й коса, задържа се върху фибите, които я държаха в стегнат кок на тила, неочаквано ги измъкна и тежката грива се разсипа по гърба й. — Господи, косите ти са разкошни, Сам… Паломино… — с много нежност промълви той. — Малка Паломино… колко си красива… — Слънцето блесна в прозореца и заигра между златните нишки в косите й.

— Трябва вече да си вървим — тихо, ала твърдо каза тя.

— Трябва ли?

— Да, трябва.

— Защо? — Устните му целуваха брадичката, бузата и шията й. Не се съпротивляваше, но нямаше да му позволи да стигне по-далеч от това. — Защо да си тръгваме сега, Сам? О, Боже, толкова си хубава…