Даниел Стийл - Горчива орис

Организираха й прощално тържество в агенцията, на което присъстваха много фотографи и модели. Едно от момичетата вече бе дало съгласието си да заеме мястото й в къщата. На следващия ден, след като напусна работа, Грейс отиде при Луис Маркес. С два дни бе закъсняла да му се обади, понеже бе твърде заета да опакова нещата си и да привърши делата си в агенцията. По закон вече бе извън контрола му, но все пак се отби при него да му се обади.

— Къде заминаваш сега? — попита я той разговорчиво. Тя наистина щеше да му липсва, особено уж случайните му посещения в жилището й.

— За Ню Йорк.

Той вдигна вежди.

— Намери ли си работа там? — Тя се засмя на въпроса. Вече не му дължеше обяснения. Не дължеше нищо на никого. Бе изпълнила всичките си задължения, а Черил й бе дала фантастична препоръка, която Боб също подписа.

— Не още, господин Маркес. Ще си намеря, щом стигна там. Не мисля, че ще ми е много трудно. — Сега вече имаше препоръки и стаж. Разполагаше с всичко необходимо.

— Трябваше да си живееш тук и да станеш модел. Ти си точно толкова красива, колкото другите момичета, но си много по-умна. — Думите му прозвучаха почти любезно.

— Благодаря — би искала да се чувства малко по-непринудена с него, но не можеше. Цели две години той се бе държал гадно и тя не искаше да го види никога повече. Подписа всички необходими документи, но когато му подаваше химикалката, той сграбчи ръката й и тя го погледна с изненада, а после я отдръпна.

— Не искаш ли… знаеш… да направим едно бързо в името на доброто старо време, а, Грейс? — Той се потеше забележимо, а ръката му беше влажна и хлъзгава.

— Не, не искам — отвърна тя спокойно. Той вече не можеше да я уплаши. Не можеше да й направи нищо. Сторила бе всичко, което бе длъжна. А той току-що бе подписал документите, които тя стискаше здраво в ръката си. Тя вече бе просто един обикновен гражданин. Най-сетне миналото бе зад гърба й. И този дребен мерзавец нямаше да може да го възкреси.

— Хайде, Грейс, бъди по-весела. — Маркес заобиколи бюрото и преди тя да може да помръдне, я сграбчи и се опита да я целуне, а тя го отблъсна така силно, че той удари крака си в ръба на бюрото и й се разкрещя. — Още ли се страхуваш от момчетата, а, Грейс? И какво ще направиш? Ще убиеш следващия, който се опита да те чука? Ще ги убиваш всичките ли?

При тези думи Грейс тръгна към него вместо навън и го сграбчи за врата. Той сигурно бе по-силен от нея, но тя бе доста по-висока, а и го хвана неподготвен.

— Слушай, малко лайно такова, ако отново се опиташ да ме докоснеш, ще съобщя за теб на ченгетата и ще им позволя да те убият. Аз няма да си правя труда този път. Само да си ме докоснал и ще те обвиня в изнасилване и недей да си мислиш, че няма да го направя. И никога повече не се мяркай пред очите ми. — Тя го блъсна силно, а той втрещен я гледаше как взима чантата си и излиза от кабинета му, затръшвайки шумно вратата след себе си. Всичко свърши. Всичко бе история. Преди години Моли й бе обещала, че този момент ще дойде. Животът й вече й принадлежеше.

За Грейс бе трудно да се раздели с Марджъри, тъй като тя бе единствената й приятелка. Тъжно й бе също да напусне хората от „Сейнт Мери“. Пол Уайнбърг й пожела късмет и й съобщи, че по Коледа ще се жени. Тя се радваше за него. По много причини обаче беше щастлива, че напуска Чикаго. Беше щастлива също, че се маха от Илинойс и оставя зад гърба си кошмарните спомени. Непрекъснато се страхуваше, че внезапно ще срещне някой от Уотсика и ще бъде разпозната.

Беше сигурна, че в Ню Йорк това няма да се случи.

Този път взе самолет за Ню Йорк, а не автобус, както пристигна от „Дуайт“ в Чикаго. По-голямата част от спестяванията й бяха непокътнати. Нямаше навика да прахосва пари, а семейство Суонсън й плащаше добре. Дори успя да спести още малко и сметката й набъбна до над петдесет хиляди долара. Вече знаеше къде иска да отседне и си направи резервация. Едно от момичетата я бе информирало и бе нарекло мястото „тъпо“, защото не позволявали да се водят момчета, но Грейс държеше точно на това.

От летището взе такси направо към „Барбизон за жени“ на „Лексингтън“ и Шейсет и трета, в момента, в който видя квартала, го хареса. Пълно бе с магазини и елегантни кооперации с апартаменти, беше пренаселено, оживено и елегантно. Беше само на три преки от „Блумингдейлс“ — модната къща, за която бе чуваше от години, някои от момичетата бяха работили за нея, само на една пресечка от Парк авеню и на три от Сентрал парк.