Даниел Стийл - Горчива орис

Мястото й допадна. Прекара съботата бродейки лениво по „Медисън“, оглеждаше магазините, после отиде на зоологическа градина и си купи балон. Беше чудесен октомврийски ден и странно, но тя имаше усещането, че си е най-сетне вкъщи. Никога в живота си не бе се чувствала по-щастлива. В понеделник посети три служби по заетостта, за да си потърси работа. На следващата сутрин и се обадиха за няколко интервюта. Две бяха за агенции за модели, които тя отхвърли. Повече не искаше да се занимава с тази работа и с хората, свързани с нея. Агенциите бяха разочаровани, тъй като препоръките й от семейство Суонсън бяха много добри и тя познаваше бизнеса. Третото интервю бе за фирма за пластмаси, което й изглеждаше досадно и затова тя го отказа, а четвъртото бе за много изтъкната адвокатска фирма „Макензи, Брод и Стайнуей“. Преди не бе чувала за тях, но очевидно всички от бранша в Ню Йорк я знаеха.

Облече черната рокля, която предната година бе купила от „Карсън Пири Скот“ в Чикаго, и червеното палто, което намери същата сутрин в „Лорд и Тейлър“. Изглеждаше зашеметяващо. Първо с нея разговаря завеждащият личен състав, а после я изпратиха горе да се срещне с шефа на канцеларията, старшата секретарка и с двама от младшите съдружници. С годините организаторските й умения бяха станали още по-добри, ала все още не бе така точна на диктовките. Те обаче бяха склонни да я наемат, тъй като беше много способна при бързото нахвърляне на бележки и машинописа.

Хареса всички, с които се запозна, включително и двамата младши партньори, за които щеше да работи — Том Шорт и Бил Мартин. И двамата бяха сериозни и суховати, единият бе завършил право в Принстън, а другият се бе дипломирал в Харвардския университет. Всичко изглеждаше предсказуемо и порядъчно, а дори местоположението на фирмата й беше много удобно. Намираше се на Парк авеню и Петдесет и шеста улица, само на осем пресечки от хотела й, макар вече да бе ясно, че скоро нямаше да й е толкова близо, защото трябваше да си намери апартамент.

„Макензи, Брод и Стайнуей“ заемаха десет етажа и имаха над шестстотин служители. Единственото й желание бе да е част от тълпата и то бе изпълнено. Това бе най-безличното работно място, което си бе представяла и то й подхождаше идеално. Носеше косата си опъната назад, много малко грим и същите дрехи, с които бе работила в „Суонсънс“ в Чикаго. Беше малко по-шик от необходимото, но шефът на канцеларията реши, че с времето ще промени стила си. Тя бе умно момиче и той наистина я хареса.

Наеха я за помощник — секретарка общо за двама от младшите съдружници. Те имаха право на две сътруднички, колежката на Грейс беше три пъти по-стара и два пъти по-пълна от нея и с радост приемаше всяка помощ, която й се предложеше. Още първия ден каза на Грейс, че Том и Бил са чудесни момчета и с тях си струва да се работи. И двамата бяха женени и имаха съпруги блондинки, единият живееше в Стамфорд, а другият — в Дариън, имаха по три деца.

В известен смисъл за Грейс бяха като близнаци, но това важеше за повечето мъже във фирмата. Сякаш виждаше море от млади мъже, които работеха там, и в основни линии й изглеждаха по един и същи начин. Не говореха за нищо друго, освен за делата си. Всички пътуваха всекидневно до Кънектикът или Лонг Айланд, повечето от тях играеха скуош, членуваха в клубове, а всичките им секретарки бяха еднакво безизразни. Това бе точно анонимният свят, към който се стремеше Грейс. Сякаш никой не я забеляза, когато започна работа. Тя се приспособи моментално, изпълняваше задълженията си и никой не я разпитваше коя е, къде е работила или откъде идва. Никой не се интересуваше. Това бе Ню Йорк. И на нея й харесваше.

В края на седмицата си намери апартамент. На Осемдесет и четвърта улица и Първо авеню. Можеше да използва метрото до работата или автобуса, а със заплатата, която взимаше, наемът не я затрудняваше. Беше продала леглото и мебелите на момичето, което зае мястото й в Чикаго, затова отиде до „Мейсис“ и си купи някои неща, но тук ги намери много по-скъпи. Една от колежките й каза, че в Бруклин се продавали мебели с отстъпка и една вечер след работа тя се качи на метрото и се запъти натам, усмихвайки се сама на себе си. Никога не бе се чувствала толкова порядъчна и зряла, господарка на съдбата си. За пръв път в живота й никой не я контролираше, нито я заплашваше, нито се опитваше да я нарани. Никой не искаше нищо от нея. Можеше да прави каквото си поиска.

В съботните следобеди пазаруваше, купуваше си храна от „Ей енд Пи“ наблизо, обхождаше галериите по Медисън авеню и Уест Сайд, направи дори малки набези към Сохо. Харесваше й Ню Йорк и всичко в него. Похарчи неизвестно каква сума на Мот стрийт, огледа италианския квартал. Беше очарована след посещението си на два аукциона. Месец след пристигането си имаше работа, свой живот и апартамент. Вече бе набавила голяма част от мебелите си, обзавеждането не беше нито вълнуващо, нито елегантно, но бе удобно. Сградата бе стара, но чиста. Бяха й дали завеси, стените бяха в бежово и подхождаха на всичко, което купи. Апартаментът имаше дневна, малка кухня и ъгълче, оформено като трапезария, тясна спалня и баня. Това бе всичко, което й бе нужно и й принадлежеше. Никой не можеше да й го отнеме или да го развали.