Даниел Стийл - Горчива орис

— Искаш ли да ти помогна?

— Добре съм — отговори тя спокойно. — Искаш ли да вечеряш, татко?

— Струва ми се, че не мога да сложа и залък в устата си. Престани да мислиш за това. Денят бе твърде дълъг. Защо не си починеш малко?

Тя кимна и се зае да сложи останалите чинии за миене.

Той се запъти към задната част на къщата, където беше спалнята му, след половин час и тя свърши работата си. Храната бе прибрана и кухнята бе напълно изчистена и подредена. Чиниите бяха в машината, а дневната беше оправена, без следа от присъствието на многобройните опечалени. Грейс бе пъргава и организирана, бързо шеташе из къщата и подреждаше мебели и снимки. Така успяваше да се абстрахира от случилото се.

Когато се прибра в стаята си, видя, че вратата на бащината й спалня е затворена, стори й се, че го чу да говори по телефона. Запита се дали не възнамерява да излиза, затвори вратата и се изтегна облечена на леглото. Беше изцапала черната рокля с храна и я бе изпръскала цялата с вода и сапун, докато зареждаше чиниите за миене. Имаше чувството, че косата й е изпъната тетива, устата — суха като памук, сърцето — натежало като къс олово. Затвори очи, през живота си не бе се чувствала така нещастна, две малки поточета сълзи се стичаха от ъгълчетата на очите й към ушите.

— Мамо, защо? Защо… защо ме остави? — Приемаше го като подло предателство, изоставяне завинаги. Какво щеше да прави сега? Кой щеше да й помогне? Единствената светлинка и надежда беше, че през септември й предстоеше да замине за колежа. Може би. Ако все още са склонни да я приемат. И ако баща й я пусне. Вече нямаше причина да остава вкъщи. Имаше всички основания да замине и тя го желаеше от все сърце.

Чу баща си да отваря вратата и да излиза в коридора. Извика я по име, но тя не му отговори. Беше твърде уморена, за да говори с когото и да било, дори с него, лежеше на леглото и плачеше за майка си. После вратата на спалнята му отново се затвори, мина много време преди тя да стане и да отиде в банята. Това бе единственият лукс, на който се радваше — собствена баня. Майка й беше й позволила да я боядиса в розово — в къщата с трите спални, с която Елен толкова много се гордееше. Третата стая бе предназначена за сина, който искаха да имат, но който никога не се появи и откакто Грейс се помнеше майка й я използваше за шивалня.

Напълни ваната с гореща вода почти до ръба, после отиде да заключи вратата на спалнята, преди да свали износената черна рокля на майка си, остави я да се свлече на пода около краката й, след което свали обувките.

Бавно влезе във ваната, отпусна се и затвори очи. Нямаше ни най-малка представа колко е красива, колко дълги и стройни са краката й, колко изящни са бедрата й, колко привлекателен е бюстът й. Ала тя не съзнаваше нищо и не би се заинтересувала. Лежеше просто така със затворени очи и се остави мислите й да я носят безцелно. Сякаш главата й бе пълна с пясък. Нямаше образи, нито хора, които би искала да извика в съзнанието си, не желаеше да прави нищо, нямаше дори охота да съществува. Единственото й желание бе да се рее в пространството и да не мисли за нищо.

Разбра, че е седяла доста във ваната, когато водата изстина, чу баща си да чука на вратата на нейната спалня.

— Какво правиш там, Грейси? Добре ли си?

— Добре съм — провикна се тя от ваната, излязла от приличното на транс състояние, в което бе изпаднала. Навън се стъмваше, но тя не си направи труда да светне лампите.

— Излез оттам. Не искам да се чувстваш самотна.

— Добре съм. — Гласът й бе монотонен, невиждащият й поглед, отпъждаше всички от мястото, където всъщност живееше — собствената й душа, там, където никой не можеше да я открие, нито да я нарани.

Разбираше, че той стои пред вратата, че настоява тя да излезе от стаята си и да разговаря с него, отговори му, че ще е навън след няколко минути. Избърса се, обу дънки и фланелка. Отгоре навлече размъкнатия си пуловер въпреки жегата. След като бе напълно облечена, отключи вратата и отиде да извади измитите съдове от машината. Баща й стоеше загледан през прозореца на кухнята в любимите рози на майка й, когато Грейс влезе, той се обърна и й се усмихна.

— Искаш ли да излезем да поседим отвън? Вечерта е чудесна. Можеш да довършиш това после.

— Не, предпочитам да свърша. — Той вдигна рамене, взе си бира и излезе отвън, седна на стъпалата пред кухнята и се загледа в светулките. Тя знаеше, че навън е много приятно, но дори не искаше да подава глава, не искаше да си спомня тази вечер, нищо, свързано с тази дата. Също така не искаше да си спомня деня, в който майка й почина, нито как й се молеше да бъде добра с баща си. Това бе най-голямата й грижа… той… единственото, което имаше значение в живота й, бе да го прави щастлив.