Даниел Стийл: Горчива орис

— Вкъщи всичко ли е готово? — той я погледна и тя кимна утвърдително.

При цялата си срамежливост и резервираност от тринайсетгодишна тя водеше домакинството безупречно. През последните четири години бе правила всичко за майка си.

— Да — отвърна тя тихо.

Беше подредила всичко необходимо на масата за закуски още преди да тръгнат за черквата. Останалото бе в хладилника, покрито и подредено в големи плата. Хората бяха донесли храна за дни напред. Грейс приготви пуйката и печеното месо предишната вечер. Госпожа Джонсън им донесе шунка, имаше салати, ястия с месо, колбаси, две плата с хапки, много пресни зеленчуци и всички сладкиши и пасти, които човек можеше да си представи. Кухнята им заприлича на кулинарен щанд на щатски панаир, имаше по много от всичко. Грейс знаеше, че ще трябва да посрещнат над сто души, може би дори два пъти повече, които щяха да дойдат от уважение към Джон и заради онова, което беше той за хората от Уотсика.

Хорската любезност беше изумителна. Само цветята, които пристигнаха, надхвърлиха всички представи на служителите от погребалното бюро.

— Сякаш е кралско погребение — каза им възрастният господин Пибоди, когато им подаде книгата за съболезнованията до баща й.

— Тя бе изключителна жена — тихо отвърна Джон и сега, като помисли за нея, погледна дъщеря си.

Беше толкова красива и така твърдо решена да не показва хубостта си. Тя си беше такава, той я бе приел и беше по-лесно да не спори с нея по въпроса. Много неща й се отдаваха и дъщеря му бе за него дар от Бога през всичките години, докато жена му боледуваше. Несъмнено след смъртта на съпругата му щяха да се чувстват особено, но в известен смисъл, не можеше да не признае, че вече ще им е по-лесно. Елен боледува прекалено дълго и изтърпя нечовешки болки.

Загледа се за миг през прозореца и после пак се обърна към дъщеря си:

— Мисля си колко ли ще ни се струва странно да живеем без майка ти… но може би… — Той не знаеше как да се изрази, така че да не я разстрои повече. — Може би ще ни е по-лесно. Бедната, твърде дълго страда. — Джон въздъхна, а Грейс не отговори.

Тя познаваше страданията на майка си по-добре от всеки друг, дори и от него.

Церемонията на гробището беше кратка, свещеникът каза няколко думи за Елен и семейството й и прочете на гроба откъси от Соломоновите притчи и от псалмите, после всички се върнаха в дома на семейство Адамс. В малката къща се струпаха сто и петдесет приятели. Домът бе боядисан в бяло, имаше тъмнозелени капаци на прозорците и дървена ограда. В градината отпред цъфтяха храсти с красиви бели цветове и рози, които майка й обичаше и бе посадила под прозорците на кухнята.

Бъбренето на приятелите им напомняше повече на коктейл, Франк Уилс се грижеше за гостите в дневната, а Джон стоеше при другите отвън под жаркото юлско слънце. Грейс сервира лимонада и чай с лед, баща й изнесе вино и въпреки броя на присъстващите храната бе толкова много, че изглеждаше почти недокосната. Най-сетне към четири часа следобед си тръгнаха и последните посетители, Грейс обикаляше къщата с табла и прибираше чиниите.

— Имаме добри приятели — отбеляза баща й с топла усмивка. Гордееше се с хората, които се бяха погрижили за тях. В продължение на години той им бе правил много услуги, а сега те се отзоваха в мига, в който той и дъщеря му се нуждаеха от подкрепа. Наблюдаваше как Грейс се движи безмълвно из дневната и си даде сметка колко са самотни вече. Елен я нямаше, медицинският персонал си бе тръгнал, оставаха само те двамата. Ала той не бе човек, който се отдава на страданията си.

— Ще видя дали отвън не са останали някакви чаши — предложи да й помогне той и се върна след половин час с табла пълна с плата и чаши, преметнал сако през ръката си и разхлабил вратовръзка.

Ако имаше око за тези неща, Грейс би забелязала, че баща й изглежда по-привлекателен от всякога. На другите им бе направило впечатление. През последните няколко седмици бе поотслабнал, съвсем разбираемо, и бе строен като младеж, а на слънчевата светлина бе трудно да се установи дали е побелял или косата му е пясъчно руса. Всъщност и едното, и другото беше вярно, а очите му бяха сини, като на дъщеря му.

— Сигурно се умори — обърна се Джон към нея, а тя само сви рамене и започна да пълни съдомиялната машина с чашите и платата.

В гърлото й бе заседнала буца, с мъка се удържаше да не заплаче. Този ден за нея бе кошмар… след кошмарна година… кошмарни четири години… Понякога й се искаше да се стопи и да изчезне като снежинка. Ала знаеше, че не може. Чакаше я поредният ден, година и задължения, които да изпълнява. Искрено желаеше вместо майка й да бяха погребали нея. Загледана злощастно в мръсните чинии, които поставяше механично в кошовете на машината, тя почувства, че баща й стои зад нея.