Даниел Стийл: Горчива орис

Джон ще се оправи, Франк бе сигурен, ще стъпи на краката си, както винаги и макар да твърдеше, че жените не го интересуват, той можеше да се обзаложи, че до година партньорът му щеше да се ожени отново. Грейс обаче изглеждаше напълно обезумяла и съсипана, втренчена право пред себе си в цветята на олтара. Беше красиво момиче или по-точно би могла да бъде, ако си дадеше труд. Седемнайсетгодишна, крехка и висока, с изящни рамене и дълги слаби ръце, красиви източени крака, тънка талия и добре оформен бюст. Ала тя винаги криеше фигурата си в безформени дрехи, в дълги широки пуловери, които купуваше от Армията на спасението. Несъмнено Джон Адамс беше богат човек и имаше възможност да й купува по-хубави дрехи от тези, стига тя да пожелаеше. Но за разлика от другите момичета на нейната възраст, Грейс не проявяваше интерес към облеклото си, към момчетата и по-скоро скриваше качествата си, отколкото да ги подчертава. Никога не слагаше грим и носеше дългата си медено кестенява коса пусната свободно на гърба, дълъг бретон криеше големите й сини като метличини очи. Никога не поглеждаше хората в очите и нямаше желание да влиза в разговор с тях. Ако някой се вгледаше в нея, щеше с изненада да установи колко е красива, но ако не я погледнеше втори път, никога не би я забелязал. Дори днес тя бе облякла една стара черна безформена рокля на майка си, която висеше на нея като чувал. Бе опънала косата си назад на стегнат кок, лицето й беше смъртно бледо и ако не я познаваше, човек не би се поколебал да каже, че е около трийсетгодишна.

— Бедното дете — прошепна секретарката на Франк, когато Грейс се запъти бавно навън по пътеката между пейките заедно с баща си, следвайки ковчега на майка си. Бедният Джон… бедната Елен… бедните хора. Бяха преживели такъв кошмар.

Хората коментираха, че Грейс е твърде срамежлива и необщителна. Преди няколко години се говореше, че тя е бавно развиваща се, но съучениците й си даваха сметка, че това не е вярно. Беше по-умна от повечето от тях, просто не говореше много. Бе самотна душа, много рядко я виждаха да говори с някого в училище или да се смее в коридора, но в следващия миг тя се отдалечаваше бързо все едно се страхуваше да излезе и да бъде със съучениците си. Те знаеха, че не е луда, но не бе и приветлива. Като се има предвид колко общителни бяха родителите й, държанието й изглеждаше още по-странно. Грейс винаги странеше от хората. Дори като малко дете винаги предпочиташе да е настрана и изглеждаше някак си самотна. Неведнъж в детските си години се прибираше от училище вкъщи със силен пристъп на астма.

Джон и Грейс постояха известно време под обедното слънце, ръкуваха се с приятели, благодаряха им, че са дошли, прегръщаха ги. Докато приемаше съболезнованията, Грейс изглеждаше повече от всякога вдървена и отнесена. Сякаш тялото беше там, но умът и душата й се рееха надалеч. Никога не бе имала толкова покъртителен вид както в тази безформена и твърде голяма за нея рокля.

По пътя към гробището баща й я смъмри как е могла да се облече така. Дори обувките й имаха износен вид. Обула бе, черни обувки с висок ток също на майка й, но те бяха демоде и явно Елен ги бе носила доста преди да се разболее. Изглежда по този начин Грейс искаше да е по-близо до нея — сякаш с дрехите на майка си се бе маскирала или имаше защитна окраска, но за момиче на нейната възраст това не бе редно и баща й не пропусна да й го каже. Много приличаше на майка си, всъщност хората винаги го отбелязваха, само че майка й бе по-енергична, преди да се разболее, а роклята беше поне три номера по-голяма, отколкото бе нужно за гъвкавата и крехка фигура на Грейс.

— Не можа ли да облечеш нещо по-сносно? — попита я баща й с раздразнение по пътя към гробището „Сейнт Мери“ в покрайнините на града, за, където ги следваха още над трийсет коли. Той бе уважаван човек и имаше репутация, която трябваше да поддържа. Най-малкото би било странно мъж като него с едно-единствено дете да го облича като сираче.

— Мама никога не ми позволяваше да се обличам в черно. И аз реших… реших, че трябва… — погледна го, заела отбранителна позиция, сгушила се бе окаяна в ъгъла на старата лимузина, която погребалното бюро бе осигурило за случая.

Беше „Кадилак“ и някои от съучениците й я бяха наели за абитуриентския бал преди два месеца, на който Грейс не поиска да отиде, а и никой не я покани. Майка й беше толкова зле, че тя дори насила прие да присъства на тържествената церемония при завършването на гимназията. Отиде, разбира се, и щом се прибра вкъщи, побърза да покаже на майка си дипломата. Приеха я в университета в Илинойс, но тя отложи с една година записването в първи курс, за да може да се грижи за майка си. Баща й също настоя за това, усещаше, че Елен предпочита изпълненото с обич докосване на Грейс пред услугите на медицинските сестри. Джон обстоятелствено обясни на дъщеря си, че очаква от нея да остане и да не заминава за университета през септември. Тя не се възпротиви. Знаеше, че е безсмислено. Никога нямаше смисъл да се спори с него. Той винаги постигаше каквото пожелаеше. И беше свикнал с това положение. От край време изглеждаше чудесно и имаше вид на преуспяващ мъж, а това работеше в негова полза и той не можеше да си представи живота си по друг начин. В никакъв случай. Особено когато ставаше дума за семейството му. Грейс разбираше всичко това. Както и Елен.