Даниел Стийл - Домът на надеждата

Той се облегна назад и затвори за миг очи. После отново ги отвори и подписа документите пред себе си. Очакваше го дълга нощ, но нямаше нищо против.

Този път нещата се бяха подредили както трябва и Бил Уебстър беше доволен.

Лиз поспа няколко часа в чакалнята, където я остави Бил Уебстър, и се върна край леглото на сина си още преди той да се е събудил. А когато отвори очи, Питър се оплака от ужасно главоболие и от силна болка във врата.

В шест часа сутринта Уебстър влезе, за да провери състоянието му. Беше го проверявал на всеки час през изминалата нощ. Не забеляза нищо обезпокоително. Неврохирургът мина през отделението по-късно сутринта и остана доволен от онова, което видя. Сподели с Лиз, че синът й е голям късметлия.

Тя помогна на сестрите да го изкъпят. После му включиха системите отново, а в ранния следобед Лиз за малко се прибра у дома. Другите деца продължаваха да се тревожат за Питър. Момичетата я засипаха с въпроси в момента, в който я видяха, но Лиз веднага забеляза, че Джейми не се вижда никъде. Попита Керъл за него, а тя й отговори, че не го е виждала от закуска. Лиз веднага се зае да го търси и го намери да си седи тихичко в стаята.

— Здрасти, миличък, какво правиш тук съвсем самичък? — Лиз се разтревожи за него, особено след като той я погледна и тя видя мъката, изписана в очите му. Сърцето й натежа като камък. Тя седна до него на пода и хвана ръцете му. — Питър ти изпраща много поздрави. Той ще се опита да оздравее по-бързо, за да си дойде у дома.

Джейми обаче само поклати глава, две сълзички потекоха по лицето и капнаха в скута му.

— Не, няма. Той си е отишъл. Също като татко. Миналата нощ го сънувах.

— Погледни ме — рече Лиз, нежно извърна лицето му към нейното и го погледна право в очите. — Не те лъжа, Джейми. Питър ще се оправи. Наранил е врата си и в момента носи гипсова яка и страда от ужасно, ама наистина ужасно главоболие. Аз обаче ти обещавам, че той ще се върне у дома.

Последва дълго мълчание, по време на което детето напрегнато се взираше в очите й.

— Може ли да го видя?

Питър все още изглеждаше доста страшничко — от него стърчаха всевъзможни тръбички, мониторите присветваха и писукаха непрекъснато, но Лиз започна да се пита дали няма да е по-добре за Джейми сам да се увери, че брат му е жив.

— Ако наистина искаш. Но около него има много машини, които издават странни звуци, а от ръцете му стърчат тръбички.

— Какви тръбички? — с любопитство попита Джейми, но вече не изглеждаше толкова уплашен.

— Приличат на сламки. — Приликата беше достатъчно близка.

— Ще ми позволят ли да го видя?

В интензивното отделение не се допускаха деца, но тя реши да поговори с Бил Уебстър и да се опита да му разясни положението. Беше й казал, че тази вечер отново ще е дежурен, а тя бе обещала на Питър, че ще се върне да прекара нощта в болницата.

— Ще попитам — обеща Лиз, а после нежно притисна детето към себе си. — Обичам те, Джейми. Всичко ще се оправи, ще видиш.

— Обещаваш ли, че той няма да си отиде като татко?

— Обещавам — отвърна Лиз, опитвайки се да се пребори със сълзите си. Случилото се се отразяваше мъчително на всички тях. Не само на нея.

— Честна дума? — попита той, вдигнал нагоре малкото си пръстче. Лиз отвърна на жеста и двамата преплетоха пръсти.

— Честна дума. Тази вечер ще поискам от доктора позволение за твоето посещение. А защо днес следобед да не позвъним в болницата, за да можеш да поговориш с Питър?

Очите на Джейми светнаха от радост.

— Може ли?

— Разбира се — обеща Лиз и в този момент си даде сметка, че един телефонен разговор с Питър ще се отрази добре и на сестрите му.

Джейми слезе с нея на долния етаж, а тя събра момичетата край себе си, избра номера на болницата и поиска да я свържат с интензивното на травматологичното отделение.

Гласът на Питър прозвуча дрезгав и слаб, но, предвид обстоятелствата, той говореше почти нормално. Обеща на всички да си дойде у дома възможно най-скоро и нареди на сестрите си да бъдат послушни в негово отсъствие. След това предупреди Джейми да бъде особено внимателен в басейна, обясни му, че той самият бе постъпил много глупаво и непредпазливо и го помоли никога да не прави като него.

— Липсвате ми — изведнъж рече той и заговори като малко хлапе. Лиз, която слушаше от другия телефон, долови сълзите, напиращи в гласа му. — Ще се върна у дома веднага щом мога.

— Мама ми обеща да попита дали ще ми позволят да ти дойда на свиждане — гордо го информира Джейми, а Питър сякаш остана доволен от чутото.