Даниел Стийл - Домът на надеждата

— Добре съм.

Опитваше се да я успокои, което беше добър знак. Беше напълно контактен и не само разбираше къде се намира, но и очевидно си даваше сметка за сериозността на случилото се. Лиз не смееше дори да си помисли какво би станало, ако той не бе дошъл в съзнание или пък — което бе още по-страшно — не бе оживял. Мисълта за подобен изход беше непоносима.

— Очаквам да те видя да тичаш нагоре-надолу по коридора, като се върна. Ясно?

Той се засмя, а тя го целуна и излезе бавно в коридора. Лекарят я последва.

— Той е голям късметлия — сподели Уебстър. Изглеждаше впечатлен от нея. Тя не се бе огънала нито за миг. — Имаше един период, в който не мислех, че ще се размине без операция, и не вярвах да дойде в съзнание толкова бързо. Млад и здрав е и… кой знае, може би и вие помогнахте, като му говорихте през цялото време.

— Каквато и да е причината, благодаря на Бога, че Питър дойде в съзнание и че нещата се развиха по толкова благоприятен за него начин.

Краката й омекнаха, като си помисли какво можеше да се случи.

— Предполагам, че синът ви ще остане при нас поне няколко седмици, така че не се натоварвайте толкова много още в началото. Можете да се върнете чак утре сутринта. Тогава вече ще е добре.

— Бих предпочела да спя тук. Но сега ще си ида у дома, за да се погрижа за другите деца. Ще се върна след няколко часа.

— Колко деца имате? — Уебстър бе изпълнен с любопитство по отношение на тази жена: Не знаеше коя е и каква е, но за него бе очевидно, че е прекрасна майка и дълбоко обича сина си.

— Пет — отвърна Лиз. — Той е най-големият.

— Оставете телефонния си номер на дежурната сестра. Ще ви се обадя, ако настъпи някаква промяна. И ако, след като се приберете у дома, решите да не се връщате, не се чувствайте виновна. Другите деца може да са много разстроени, особено ако са били свидетели на случилото се. На колко години е най-малкото ви дете?

— Десет. Те са на десет, единадесет, тринадесет и четиринадесет години.

— Май не ви е лесно.

— Добри деца са — рече тя, а на него му се прииска да каже, че имат добра майка, но не го направи. Вместо това се върна при Питър, за да провери отново състоянието му, а Лиз си тръгна.

Прибра се у дома след девет. Всички бяха будни и я очакваха. Момичетата плачеха, седнали край кухненската маса, а Джейми седеше в скута на Керъл. Изглеждаше блед и изтощен. Приличаха на сирачета от зона на военни действия. В мига, в който я видяха да влиза през вратата, всички скочиха от местата си и се взряха напрегнато в лицето й, опитвайки се да разчетат изражението й. Тя се усмихна, макар че изглеждаше раздърпана и смазана от умора.

— Ще се оправи. Има ужасно сътресение на мозъка и лека фрактура на вратен прешлен, но ще се оправи. Брат ви е голям късметлия.

— Може ли да го видим? — в един глас я попитаха.

— Не още — отвърна Лиз, а Керъл постави пред нея чиния руло, останало от вечерята.

Лиз обаче не можеше да преглътне и хапка.

— Кога ще може да се върне у дома? — притеснено попита Мегън.

— Ще го задържат в болницата няколко седмици. Може и повече. Всичко зависи от състоянието му.

Искаха да разберат всичко, но Лиз предпочете да им спести подробностите за ужасния следобед. В момента им стигаше да знаят, че Питър ще живее.

Останаха заедно около час, а когато децата се качиха горе, Керъл проплака, че ужасно съжалява за случилото се. Мислеше, че отговорността за злополуката е изцяло нейна.

— Не ставай глупава — възрази Лиз. Беше прекалено уморена, за да говори, камо ли да успокоява Керъл, но чувстваше, че е длъжна да го стори. — Не можеш да държиш всичко под контрол. Те очевидно са били твърде непредпазливи. Питър просто извади дяволски късмет — можел е да се убие или пък да остане парализиран за цял живот.

— О, Боже — проплака Керъл. Лицето й се обля в сълзи и тя издуха носа си. — Наистина ли ще се оправи?

— Така смятат лекарите. Дойде в съзнание едва преди няколко часа, но сега вече говори. В един момент си помислих… — Не можеше дори да изрече думите. Керъл само кимна с насълзени очи. И тя си бе мислила същото и когато Лиз не се обади повече, нито пък се прибра от болницата, тя почти повярва, че ще се случи най-лошото. — След малко се връщам при него. Ще се кача горе да си взема някои неща.

— Защо не преспиш тук? Изглеждаш изтощена, Лиз. Добре е да си починеш, ако смяташ да прекараш и утрешния ден при него.

— И лекарят ме посъветва същото, но аз искам да съм при него тази нощ. Вярно, че е на седемнадесет години, но сигурно и той изпитва страх. Освен това страда от силно главоболие.