Даниел Стийл - Домът на надеждата

— Никой не е твърдял, че ще ни бъде лесно — продължи с въздишка Лиз. — Но това е, което ни е отредила съдбата в този момент. Трябва да се постараем и да го преодолеем. Може би трябва да го направим заради татко, които би искал всички ние да сме добре. И един ден и това ще стане.

— Кога? — нещастно попита Ани. — Още колко време ще се чувстваме по този начин? До края на живота си?

— Сега ни се струва, че ще е така. Но не зная — искрено отвърна Лиз. — Колко дълго може да ни боли? Понякога болката продължава дълго време, но някога все отшумява.

Искаше й се да можеше да повярва в това.

След вечеря всички се качиха на горния етаж. Къщата бе тиха и смълчана както никога преди. Децата се прибраха по стаите си и затвориха вратите зад себе си. Не се чуваше музика, а и телефонът почти не звънеше.

Когато си легнаха, Лиз целуна всички за лека нощ, дори и Питър. Децата мълчаливо се притиснаха един в друг и се прегърнаха. Нямаше какво повече да си кажат. Можеха единствено да се опитат да преодолеят сполетялата ги мъка.

Тази нощ Джейми отново спа в леглото на майка си. Лиз предпочете да не го кара да спи в собственото си легло, защото и тя се чувстваше по-добре от присъствието му. Но когато загаси лампите и легна до спящото си дете, тя изпита непоносима мъка. Джак й липсваше ужасно и Лиз непрекъснато се питаше дали той ги вижда от небето и дали тя някога ще успее да преодолее скръбта си по него.

Все още не разполагаше с никакви отговори. В живота й нямаше радост и светлина. Изпитваше единствено непоносима агония, а зиналата празнина в душата й бе изпълнена с болка и копнеж по него. Все още изпитваше осезаема физическа болка, която не й позволи да заспи през цялата нощ. Лиз притискаше Джейми към себе си и плачеше за Джак. Вкопчила се в най-малкото си дете, тя не можеше да се отърси от усещането, че потъва в някаква бездна, от която няма излизане.

За Деня на влюбените от смъртта на Джак бяха изминали седем седмици и децата започваха да се чувстват по-добре. Лиз бе разговаряла с училищния психолог на момичетата и бе посрещнала със смесени чувства успокоителната новина, че след период от шест до осем седмици децата ще преодолеят най-тежката криза и отново ще се почувстват щастливи. Те щяха да се приспособят, но по същото това време самата Лиз сигурно щеше да се почувства още по-зле, защото едва тогава щеше да осъзнае истинските измерения на сполетялото я нещастие.

И когато в деня на свети Валентин Лиз влезе в офиса си, тя най-сетне повярва напълно в думите на психоложката. Джак винаги бе обръщал специално внимание на празниците. За Деня на влюбените й купуваше рози, придружени от някакъв подарък. Тази година обаче всичко беше различно. Предстояха й две явявания в съда през този ден, а Лиз се улавяше, че все по-трудно преодолява себе се по отношение на работата, която вършеше. Враждебността на клиентите й към съпрузите, с които се развеждаха, й се струваше неестествено ожесточена, а жестоките номера, крито си погаждаха с нейна помощ, и изглеждаха абсолютно ненужни и лишени от здрав смисъл. Лиз започваше да мрази адвокатската си практика и все по-често се питаше защо двамата с Джак бяха решили навремето да се занимават със семейно право.

По време на последния си разговор с Виктория бе споделила с нея тези свои съмнения. Синовете на Виктория запълваха цялото й свободно време, защото все още не ходеха на училище, и двете с Лиз не можеха да се срещат често, но късно вечер водеха дълги телефонни разговори.

— И какво право би предпочела да практикуваш? — напълно логично я бе попитала Виктория. — Винаги си ми казвала, че мразиш нарушенията срещу личността, с които се занимавам. А и изобщо не мога да те възприема като адвокат по криминални дела.

— Има и други възможности. Не зная, може би нещо свързано с правата на децата. Всичките ми клиенти са така обсебени от желанието си да се прекарат един друг, че напълно забравят за децата си.

Мисълта да се превърне в защитник на деца с накърнени права и интереси винаги й бе изглеждала привлекателна, но Джак неведнъж й бе напомнял, че това не носи пари. Той не беше сребролюбец, но като практичен човек съзнаваше, че са им нужни средства, за да издържат петте си деца. Двамата печелеха добре от семейното право, което практикуваха, а това бе подробност, която изобщо не беше за пренебрегване.

В деня на свети Валентин обаче Лиз за пореден път трябваше да си припомни колко много мрази бракоразводните дела. Излезе от съда като победител, защитила някаква незначителна прищявка на своя клиентка. Беше се оставила да бъде убедена да заведе дело срещу бившия съпруг на жената без особено правно основание, а само за да му създаде допълнителни неприятности. Съдията съвсем основателно я бе скастрил за искането й, но въпреки това го бе удовлетворил. В резултат на което Лиз изобщо не се зарадва на постигнатата победа, а се почувства като пълна глупачка.