Даниел Стийл - Домът на надеждата

Докато шофираше към кантората, Лиз бе така заслепена от сълзи и толкова притеснена за всички тях, че на два пъти премина на червено и най-накрая бе спряна от един полицай.

— Видяхте ли светофара? — рязко я попита той, когато тя свали стъклото и през сълзи се извини за нарушението. Полицаят взе шофьорската й книжка, а след това я изгледа изпитателно. Понечи да се отдалечи от колата, но веднага се върна обратно. Беше разпознал името, за което бе чел във вестниците, хвърли й един изпълнен със съчувствие и загриженост поглед и й върна книжката. — Не би трябвало да шофирате в това състояние. Къде отивате?

— На работа.

Той кимна и я погледна в очите.

— Съжалявам за случилото се със съпруга ви. Защо не ме последвате? Какъв е адресът на кантората?

Лиз му съобщи адреса, а той се качи в полицейската кола, пусна светлините и я ескортира по целия път до кантората й. Тя караше след него и плачеше. Чувстваше се още по-зле, когато хората се държаха мило с нея. Този полицай обаче бе проявил невероятно разбиране и човещина. Той слезе от колата и я изчака да паркира.

— Опитайте се да не шофирате известно време. Или поне колкото е възможно по-рядко. Бихте могла да предизвикате катастрофа, да нараните някого или пък вас самата. Не прибързвайте, дайте си малко време.

Потупа я по ръката, а тя му благодари през сълзи и влезе в сградата, понесла куфарчето на Джак.

Не беше идвала в кантората от смъртта на Джак и изпитваше неподправен ужас при мисълта, че трябва да влезе в офиса. Джийн обаче се бе потрудила доста през изминалата седмица. И както винаги бе сътворила чудеса. Напоеният с кръв килим бе подменен, а стената, пред която Филип Паркър си бе пръснал мозъка, бе пребоядисана. В помещенията нямаше и следа от кървавата касапница. Джийн я посрещна с усмивка и веднага й предложи чаша кафе.

— Каква беше тази полицейска кола, която видях пред сградата преди малко?

Джийн изглеждаше загрижена, но Лиз само й се усмихна и издуха носа си. Искаше да й благодари за чудесната работа, която бе свършила в кантората, не просто не можеше да си наложи да произнесе словата. Джийн я разбра и без думи и побърза да й подаде чаша димящо черно кафе.

— На път за работа на два пъти пресякох на червен светофар. Полицаят се отнесе много снизходително към мен и ме ескортира чак до входната врата. Каза ми да избягвам да шофирам известно време.

— Идеята не е лоша — съгласи се Джийн. На лицето й се изписа тревога.

— И как предлагаш да постъпя? Да си наема лимузина? Нали трябва да идвам на работа.

— Можеш да вземаш такси — предложи разумно Джийн.

— Но това е глупаво.

— Не толкова глупаво, колкото да убиеш себе си или някой друг. Ето това вече би било глупаво.

— Добре съм — увери я Лиз, но думите й изобщо не прозвучаха убедително.

Джийн бе отложила всички явявания в съда, с изключение на две, които не можеха да бъдат отлагани. Те обаче бяха насрочени за втората половина на седмицата. Лиз имаше нужда от време, за да прегледа всички дела и да реши каква стратегия ще възприеме по отношение на клиентите им. По-късно след обяд продиктува едно писмо на Джийн, адресирано до настоящите им клиенти, в което обясняваше обстоятелствата около смъртта на Джак, макар да й беше трудно да повярва, че все още има хора, които да не са научили за случилото се. Инцидентът се споменаваше във всички новинарски емисии през уикенда, последвал коледните празници. Може би обаче все пак имаше хора, отсъствали от града по това време и останали в неведение за трагедията, сполетяла семейството им. В писмото Лиз обясняваше, че оттук насетне ще работи сама и че би разбрала всички клиенти, които биха предпочели да се откажат от услугите й и да наемат други адвокати. Ако все пак решат да й гласуват доверие, тя ще продължи да работи по делата им, давайки най-доброто от себе си. По-нататък в писмото Лиз благодареше на всички онези клиенти, които й бяха изпратили съболезнователни картички и цветя. Писмото й беше кратко, но съдържателно и двете с Джийн подозираха, че повечето им клиенти ще предпочетат да останат при нея. Този вот на доверие обаче щеше да се окаже непосилен товар за Лиз. Независимо от онова, което бе заявила пред майка си предишната седмица, тя започваше да се пита дали ще може да се справи. Работата по толкова много случаи щеше да бъде истински ад. Ангажиментите й изведнъж се увеличаваха двойно. Сега не само щеше да й се наложи да върши работата на Джак, но трябваше да го прави без неговата морална подкрепа, без енергията и ентусиазма, които той неизменно внасяше във всяко тяхно съвместно начинание.