Даниел Стийл - Домът на надеждата

Филип Паркър бе убил Аманда и Джак, а след това бе застрелял и себе си. Разрушителният му гняв бе застигнал всички тях. Сега децата му бяха сирачета, Лиз обаче мислеше единствено за собствените си деца. Не знаеше как да им съобщи новината. Знаеше, че в мига, в който я видят, те веднага ще разберат, че се е случило нещо ужасно. По косата й имаше кръв, кръвта от нощницата й и бе избила по предницата на памучния халат, който бе получила в болницата. Изглеждаше така, сякаш самата тя бе претърпяла злополука. Приличаше на обезумяла, застанала на алеята пред къщата, приковала невиждащия си поглед в двете жени пред себе си.

— Зле ли изглеждам? — попита тя Керъл, издуха носа си и се опита да се овладее заради децата.

— Като Джаки Кенеди в Далас — безцеремонно отвърна Керъл и Лиз потръпна от това описание.

Тя огледа сивия памучен халат, по който бяха избили кървави петна.

— Можеш ли да ми изнесеш един чист халат? Ще изчакам в гаража… И гребен…

Докато чакаха Керъл, Лиз продължи да ридае в прегръдките на Джийн, опитвайки се да разбере случилото се, да се овладее и да измисли как да съобщи ужасната новина на децата. Трябваше да им каже истината, но си даваше сметка, че каквито и думи да подбере в момента, днешният ден ще окаже влияние върху целия им живот оттук насетне. До края на дните си децата й щяха да носят този ужасяващ товар.

Лиз продължаваше да хълца неконтролируемо, когато Керъл се върна с гребен и чист розов халат. Лиз го навлече върху болничния халат и среса косата си без огледало.

— Как изглеждам сега? — попита отново. Не искаше да изплаши децата с вида си.

— Честно? Изглеждаш ужасно, но поне няма да ги стреснеш. Искаш ли да влезем заедно с теб?

Лиз кимна утвърдително и те я последваха през вратата, която свързваше гаража с кухнята. От всекидневната долитаха гласовете на децата. Лиз помоли двете жени да изчакат в кухнята докато тя съобщи ужасната вест на децата. Чувстваше, че е длъжна да остане насаме с тях, но не можеше да си представи как точно ще го направи.

Завари Питър и Джейми да си играят на канапето. Двамата се боричкаха и се смееха щастливо. Джейми пръв вдигна поглед и я забеляза. Цялото му същество сякаш замря, когато я зърна.

— Къде е татко? — попита той, сякаш вече знаеше. Джейми понякога забелязваше неща, които оставаха скрити за останалите.

— Не е тук — честно отвърна Лиз, опитвайки се да запази самообладание. — Къде са момичетата?

— Горе — отвърна Питър и я изгледа с тревога. — Какво се е случило, мамо?

— Отиди и ги повикай, миличък. Моля те.

Сега той беше глава на семейството, макар все още да не го знаеше.

Без да каже и дума, Питър изтича нагоре по стълбите и миг по-късно се върна заедно със сестрите си. Всички изглеждаха изключително сериозни. Сякаш вече усещаха, че животът им ще се промени необратимо. Приковаха погледи в майка си, която седеше на канапето. Изглеждаше раздърпана и замаяна.

— Елате и седнете — подкани ги тя и те инстинктивно се скупчиха около нея.

Тя протегна ръка, погали всяко дете и въпреки отчаяните опити, които полагаше да се овладее, сълзите отново обляха лицето й. Лиз докосваше главичките на всяко едно от децата си и местеше поглед от едно личице към друго. После придърпа Джейми към себе си.

— Трябва да ви кажа нещо ужасно… преди малко се случи нещо страшно…

— Какво се е случило? — попита Мегън, обхваната от паника, и се разплака преди останалите. — Какво има?

— Става дума за татко — простичко рече Лиз. — Бил е застрелян от съпруга на една клиентка.

— Къде е той — попита Ани и се разплака като сестра си.

Питър и останалите я гледаха невярващо, сякаш все още не можеха да проумеят сериозността на случилото се. А и как биха могли? Самата Лиз все още не можеше да повярва в смъртта му.

— В болницата — успя да рече, но тъй като не искаше да ги подвежда, осъзна, че трябва да им каже истината, колкото и ужасна да е тя, и да им нанесе удара, който щяха да помнят до края на дните си. Оттук нататък всеки един от тях щеше да живее със спомена за този ден, щеше да го преживява отново и отново, да си го припомня милион пъти… до края на живота си… — Той е в болницата, но умря преди половин час… и много ви обичаше… всички вас. — Тя ги притисна към себе си, обгърнала с ръце раменете им, придърпа по-близо телцата им, разкъсвани от мъчителни ридания. — Толкова съжалявам… — додаде през сълзи Лиз. — Толкова съжалявам…

— Не! — едновременно възкликнаха момичетата. Питър се тресеше от безмълвни ридания, а Джейми се вгледа в майка си, изправи се, изтръгна се от прегръдката й и започна бавно да отстъпва далеч от нея.