Даниел Стийл: Изгубените надежди

— Влизай, Мари — рече той, изпускайки втората половина от името й. Ще видя дали ще мога да открия леля ти Карол. Тя каза, че ще те чака. — Мари Анж беше пътувала повече от двадесет и четири часа и изглеждаше изтощена. Но очите й бяха широко отворени и съвсем будни, когато го погледна.

В този момент чу шум и цялата подскочи, когато една стара жена, седнала в инвалидна количка, се появи на вратата. Зад гърба й се виждаше полутъмната стая, откъдето беше излязла. За едно дете на единадесет години това безспорно бе доста страшно.

— Каква е тази глупава рокля, която си облякла! Да не си тръгнала на бал! Та тук е ферма — рече жената вместо поздрав.

Имаше ъгловато сурово лице и очите й съвсем бегло напомняха очите на баща й. Ръцете й бяха дълги, груби и кокалести. С тях обаче тя много чевръсто въртеше колелата на инвалидната количка. Мари Анж бе силно изненадана, че всъщност лелята е саката, и това доста я поизплаши.

— Облякла си се сякаш ще ходиш на гости. — В думите й нямаше похвала или насърчение, а укор, критика. Всъщност Софи бе сложила в багажа й още много „красиви и глупави“ рокли като тази, която носеше. — Говориш ли английски? — попита жената, за която Мари Анж вече бе разбрала, че е пралеля й. Затова кимна в отговор. — Благодаря ти, че я доведе, Том — обърна се тя към мъжа, който потупа окуражително детето по рамото и си тръгна.

Той също имаше деца и дори внуци, и му беше много тъжно за момиченцето, дошло чак тук, толкова далеч от родния си дом и поради такива трагични причини. Беше такова сладко малко човече и изглеждаше така уплашено през целия път от летището въпреки всичките му усилия да я разсее и утеши.

Том познаваше Карол Колинс. Беше сурова жена. Никой не можеше да каже за нея, че е мила, нежна или любвеобилна. Не бе имала свои деца и очевидно те не я интересуваха, защото никога не говореше на тази тема. Децата на работниците и на малкото приятели, с които общуваше, не означаваха нищо за нея. Тя сякаш не ги забелязваше. Беше истинска ирония на съдбата, че на тази възраст, почти в заника на живота, пътят й се пресичаше с пътя на едно дете. Том се надяваше това да повлияе благотворно на характера й и да посмекчи малко суровостта й.

— Сигурно си изморена — рече лелята, като огледа критично Мари Анж, след като двете останаха сами в кухнята. Момичето се бореше с все сили да не се разплаче и мълчаливо преглъщаше сълзите си. Копнееше за ласкавата, топла прегръдка на Софи, където можеше да се скрие и да се наплаче. Софи щеше да я притисне към гърдите си и да я успокои. — Можеш да си лягаш.

Мари Анж наистина беше изморена, но много повече беше гладна. Карол Колинс беше първият човек тази вечер, който не й предложи нищо за ядене, а пък детето се страхуваше да си поиска.

— Все пак ще кажеш ли нещо? — попита лелята, гледайки я строго. Момичето си помисли, че това е намек да благодари.

— Благодаря, че ми позволихте да дойда — рече тя на английски, съвсем правилно, но с лек акцент.

— О, ти си можела да говориш! Мисля, че нямахме особено голям избор по въпроса с идването ти. Нито ти, нито аз — отсече Карол Колинс. — Ще трябва обаче да се справим и да извлечем взаимна полза от положението. Ще имаш доста работа тук. — Тя искаше още от самото начало да постави нещата на местата им, така че после да няма недоразумения. — Надявам се, че си взела и нещо по-подходящо за обличане от това — подхвърли пренебрежително и саркастично жената през рамо, като обърна количката си с опитна ръка.

Карол Колинс бе прекарала детски паралич като младо момиче и така и не успя да използва краката си, въпреки че можеше да се влачи и куцука с шини по тях. Но тя реши, че няма да го направи. Инвалидната количка за нея беше по-достойно и не толкова унизително средство за придвижване и тя я използваше вече повече от петдесет години. Следващия април щеше да навърши седемдесет. Беше овдовяла, след като съпругът й бе убит през войната, и никога повече не се омъжи. Фермата, която притежаваше, беше на баща й и тя я управляваше със здрава ръка, при това много добре. След като бащата на Джон, който й беше брат, умря, тя присъедини и неговата земя към своята. Жена му се бе омъжила повторно и бе заминала надалеч. При това бе много доволна от факта, че сестрата на мъжа й я бе отървала от земята. Карол Колинс беше единственият жив член от семейство Хоукинс, единственият жив роднина на Мари Анж. Знаеше всичко за земеделието и абсолютно нищо за децата.

Беше определила за момичето резервната стая за гости и не бе особено очарована от това, макар че стаята много рядко се използваше. Реши, че е по-добре това дете да спи в нея, отколкото да стои празна. Карол поведе Мари Анж през смътно осветения хол по един дълъг тъмен коридор. Детето мълчаливо я следваше. При всяка стъпка сълзите напираха в очите й и тя с мъка се сдържаше да не се разреве на глас от скръб, ужас и изтощение. А стаята, която видя, когато Карол светна лампата, беше празна и грозна. На едната стена висеше разпятие, а на другата — картина от Норман Рокуел. Леглото беше с метални рамки и тънък матрак. Имаше два чаршафа и едно одеяло, сгънато на две, една-единствена възглавница и хавлиена кърпа. Другите мебели бяха малка ракла и тесен гардероб и Мари Анж си помисли, че просто няма да има къде да побере нещата и дрехите, които носеше в куфарите. Но реши, че за този проблем ще мисли на сутринта.