Даниел Стийл: Изгубените надежди

Когато на другата сутрин Карол отиде да събуди Мари Анж, беше съвсем тъмно. Тя застана в инвалидната количка на прага на стаята като зловещо привидение. Извика й отсечено да става, след което рязко обърна количката и със скрибуцане се упъти към кухнята. Пет минути по-късно със сънени очи и невчесана, Мари Анж също слезе долу. Беше пет и половина сутринта.

— Тук ставаме рано, Мари — рече лелята, изпускайки втората част от името й като нещо съвсем естествено.

След минута мълчание детето я погледна и произнесе съвсем ясно и категорично.

— Аз се казвам Мари Анж. — Акцентът й може би някои биха определили като очарователен, но не и Карол. За нея този префърцунен изговор само й напомняше колко глупава е племенницата й, а освен това второто име беше нещо, което звучеше прекалено претенциозно и изтънчено. Не беше за тук.

— За мен Мари е съвсем достатъчно — отвърна лелята, като постави на масата бутилка мляко, комат хляб и буркан сладко. Това беше закуската. — Можеш да препечеш няколко филийки, ако искаш — посочи с ръка един допотопен, ръждясал тостер в ъгъла.

Мари Анж мълчаливо постави две тънки филийки хляб в него, надявайки се, че може би ще има яйца и шунка, каквато закуска й приготвяше Софи, или поне праскови от градината. Когато филийките бяха готови, Карол безцеремонно взе едната и я намаза със сладко, без да сложи масло дори, а другата постави пред Мари, след което прибра хляба. Беше напълно ясно, че закуската в тази къща е оскъдна, а Мари Анж бе страшно гладна.

— Днес Том ще те разведе навсякъде и ще ти покаже работата, която ще вършиш. Отсега нататък, когато станеш сутрин, ще си оправяш леглото, ще идваш тук и ще приготвяш закуска за двете ни. Както ти показах. След това ще си свършиш работата във фермата, преди да отидеш на училище. Ако не го правиш — лелята я погледна строго, — няма причини да оставаш тук и можеш да отидеш веднага в дома за сираци в нашия щат. Има такъв във Форт Додж. Но тук ще ти бъде много по-добре, така че не си мисли как да се измъкнеш от задълженията си или да не работиш за мен. Няма начин, ако искаш да останеш тук.

Мари Анж отново само кимна, осъзнавайки за пръв път в живота си какво означава да си сирак. Беше чела за това само в приказките.

— След два дни ще тръгнеш на училище. В понеделник. А утре ще отидем заедно на църква. Том ще ни закара. — Карол така и не беше си купила специално пригодена кола за инвалиди, която да кара сама. Въпреки че можеше да си го позволи, тя не искаше да харчи излишни пари. — Днес, след като свършиш работата си, ще отидем в града и ще ти купим подходящи дрехи. Сигурна съм, че не си донесла нищо, което да ти бъде от полза.

— Не знам, мадам… лельо… госпожо… — опита се да каже Мари Анж. Единственото, за което си мислеше в момента, беше страшната, измъчваща я празнота в стомаха. В самолета почти не беше яла, не беше вечеряла нищо и след пристигането си, сега стомахът й се бунтуваше. Просто беше гладна. — Софи опакова багажа ми — обясни детето, без да пояснява коя е Софи, а и леля Карол не я попита. — Имам някои рокли, с които ходя да играя. — Но всички, които вече бяха скъсани от игрите, бяха останали в Шато де Мармутон, защото икономката реши, че леля й ще ги сметне за грозни и неподходящи.

— Ще погледна какво може да се използва — отвърна Карол, без дори да се усмихне. — А ти най-добре се приготви за работа. Да те докарам дотук, ми струваше страшно много пари. Не можеш да очакваш да получиш подслон и хляб безплатно и да не правиш нищо, за да си платиш разноските.

— Да, госпожо — кимна тържествено Мари Анж, а старата жена в инвалидната количка я загледа втренчено, докато детето се опитваше дори да не мигне.

— Можеш да ме наричаш леля Карол. Сега измий чиниите.

Мари Анж се справи много бързо. Бяха използвали една-единствена чиния за препечените филийки и една чаша за кафето на Карол. Веднага след това момичето отиде в стаята си, седна на леглото и се загледа в снимките на брат си и на родителите си, които бе поставила на нощното шкафче. Ръцете й докоснаха медальона.

В този момент чу колелата на инвалидната количка да скърцат и видя лелята на прага.

— Искам да видя какво си донесла в тези огромни смешни куфари. Никое дете няма толкова дрехи, Мари. Това е направо грехота! Да не си принцеса!

Мари Анж скочи от леглото и като отвори куфарите, започна да вади оттам роклички, бродирани нощнички и няколко жакетчета, които майка й бе купила от Париж и Лондон. Обличаше ги, когато ходеше на училище, а също и на църква в събота, или когато пътуваше до Париж с родителите си. Карол ги изгледа с мрачно неодобрение.