Даниел Стийл - Изгубените надежди

— Банята е долу, в дъното на коридора — обясни Карол. — Ще трябва да я ползваме заедно и ще бъде най-добре, ако не прекарваш прекалено дълго време в нея. Но предполагам, че не си толкова голяма, та да седиш с часове там.

Мари Анж кимна. Майка й винаги стоеше безкрайно дълго в банята, вземаше вана с уханни соли, във водата бълбукаха мехурчета, а когато излизаше, прекарваше часове пред огледалото, докато направи грима и косата си. Мари Анж обичаше да я съзерцава. Но Карол Колинс не носеше никакъв грим, сивата й коса беше късо подстригана, а ноктите — ниско изрязани. Нямаше нищо женствено или по-особено у нея, което да привлече вниманието. Изглеждаше стара, намусена и сърдита.

— Предполагам, че знаеш как да си оправиш леглото. Ако ли не, ще трябва да се научиш — рече тя, без каквато и да е топлинка в гласа и Мари Анж отново кимна. Софи я бе научила как да си оправя леглото още преди много време, макар че все още не можеше да го прави особено добре. Затова понякога Софи й помагаше, а Робер винаги я закачаше, защото той се справяше идеално.

Двете така далечни една на друга роднини се изгледаха за момент. Карол присви очи доста удивено. За пръв път на лицето й се изписа някакво чувство, нещо като почуда и вълнение.

— Но ти приличаш на баща си, дете! Не съм го виждала от двадесет години — добави тя, без да си даде сметка, че забележката й може да натъжи момичето. Никакво съжаление. В съзнанието на Мари Анж припламна определението безсърдечна, което бе чула от татко си, и тя започна да разбира какво е имал предвид. Нейната новооткрита пралеля наистина изглеждаше студена, безсърдечна и нещастна, вероятно защото бе в инвалидна количка, реши детето. Но беше достатъчно възпитано и учтиво, за да не я попита защо не може да върви. Знаеше, че майка й не би одобрила подобно поведение от нейна страна. Беше я учила да бъде тактична и внимателна с хората.

— Не съм го виждала откакто замина за Франция. Това винаги ми е изглеждало най-налудничавото нещо, което един човек може да стори. След като имаше толкова много неща, които можеше да свърши тук. Баща му, моят брат, прие много тежко решението му да замине. Беше му трудно да се оправя сам във фермата, но Джон явно не се интересуваше от това. Мисля, че тръгна, защото искаше да бъде с майка ти. — Каза го почти обвинително и Мари Анж кой знае защо се почувства длъжна да се извини за поведението на баща си. Но не го направи. Вече можеше да разбере защо той бе избрал да живее във Франция. Къщата, в която бе попаднала, изглеждаше тъжна и потискаща, а лелята бе всичко друго, но не и мила или дружелюбна. Тя се зачуди дали всички останали членове на това семейство са приличали на нея. Карол Колинс беше толкова различна от майка й — весела, любвеобилна и гореща жена, изпълнена с любов, радост от живота и смях. И освен това беше много, много красива. Нямаше нищо странно, че баща й бе избрал да живее с нея, че бе избягал оттук, особено ако всички жени в Айова приличаха на тази леля.

Ако бе по-голяма, Мари Анж може би щеше да осъзнае, че Карол Колинс всъщност бе една тъжна жена. Беше нещастна, озлобена от живота и безсърдечна, но най-вече беше тъжна. Животът е бил несправедлив към нея. Беше я осакатил в най-ранните й и красиви години и бе отнел съпруга й няколко лета по-късно. В този живот сигурно бе имало много малко радост и затова тя не можеше да предложи радост на никого. Не беше изживявала това прекрасно чувство и не бе научена да дарява другите с него.

— Ще те събудя, когато стана — предупреди я лелята, а детето се зачуди кога ли ще бъде това, но не посмя да попита. — Ще ми помогнеш да приготвим закуската.

— Благодаря — прошепна едва чуто Мари Анж. Очите й плуваха в сълзи, но старата жена очевидно не ги забелязваше. Тя се завъртя с инвалидната си количка, а Мари Анж затвори вратата след нея, седна на леглото и безутешно заплака.

След доста време стана, оправи постелята си, после отвори куфарите, разрови ги и намери нощничката си, перфектно сгъната от Софи. Нощничката беше много красива, от най-фин памук и с нежна бродерия, която Софи бе извезала със старите си набръчкани ръце. Всъщност и всичко останало, което имаше, закупено от Париж, беше красиво и скъпо. Мари Анж си помисли, че Карол Колинс едва ли някога е виждала подобни неща, но и едва ли би се интересувала от тях.

Легна в студеното легло и остана дълго време будна в мрака, чудейки се какво ужасно нещо, какъв непростим грях бе извършила в живота си, че съдбата така я наказваше. Робер и родителите й вече ги нямаше. Бяха си отишли, а след тях и Софи, и сега тя бе съвсем сама с тази ужасна стара жена, в това враждебно, чуждо и мрачно място. Единственото, което искаше, докато лежеше в негостоприемното легло тази нощ, заслушана в непознатите звуци отвън, бе през онзи ден родителите й да я бяха взели заедно с Робер в пътуването си към Париж. Сега нямаше да е сама и всички щяха да бъдат заедно.