Стендал - Червено и черно

Една душа беше още по-щастлива от него. Отначало тя го видя от един прозорец на кметството; после, като се качи на каляската и направи бързо голям завой, тя стигна тъкмо навреме, за да замре от ужас, когато конят му го повлече извън редицата. Най-сетне, когато каляската излезе в силен галоп от другата градска порта, тя успя да се добере до пътя, през където щеше да мине кралят, и сега вече можеше да следва почетната стража, която препускаше на двадесет крачки отпред всред величествен облак от прах. Десет хиляди селяни извикаха: „Да живее кралят!“, когато кметът се удостои с честта да поздрави негово величество с приветствена реч. Един час по-късно, след като изслуша всички речи, кралят влизаше в града и малкият топ зачести гърмежите си. Но тук се случи нещастие не с канонирите, които бяха доказали опитността си при Лайпциг и Монмирай, а с бъдещия пръв помощник-кмет господин дьо. Моаро. Неговият кон го изтърси леко в единствената локва на главната улица и това предизвика бъркотия, защото трябваше да го измъкват оттам, за да направят път на кралската каляска.

Негово величество слезе пред хубавата нова черква, която този ден бе украсена с всичките си пурпурни завеси. Кралят трябваше да обядва и веднага след това да се качи на каляската си, за да отиде да се поклони пред прочутите мощи на свети Климент. Едва влезе кралят в черквата и Жулиен препусна към къщата на господин дьо Ренал. Там, въздишайки, свали своя разкошен небесносин мундир, своята сабя и своите еполети и надяна пак изтъркания си черен костюм. После отново се метна на коня и за няколко мига се озова в Брей-льо-О, разположен на върха на един китен хълм. „Какво въодушевление! Прииждат ли, прииждат селяни — помисли Жулиен. — Във Вериер не можеш мръдна от народ, а ето и около този стар манастир са се събрали повече от десет хиляди души.“ Наполовина разрушен от варварството на революцията, той беше възстановен след реставрацията в цялото си великолепие и наоколо бяха почнали да приказват за чудеса. Жулиен намери абат Шелан, който му се скара строго и му даде расо и стихар. Жулиен се облече набързо и се упъти заедно с абат Шелан при младия Агдски епископ. Този епископ, ръкоположен отскоро, се падаше племенник на господин дьо Ла Мол и беше натоварен да покаже на краля мощите. Но те не можаха да го намерят.

Целият клир бе изгубил търпение. Той чакаше своя владика под мрачните готически галерии около старинния манастирски двор. За да представят някогашния канонически съвет на абатството Брей-льо-О, състоящ се преди 1789 година от двадесет и четирима каноници, бяха се събрали двадесет и четирима свещеници. След като окайваха в продължение на три четвърти час младостта на епископа, свещениците решиха, че ще е удобно старейшината на съвета да отиде и уведоми негово високопреосвещенство, че кралят всеки миг може да пристигне и че е време да се отправят в хора на черквата. Благодарение на своята преклонна възраст старейшина излезе господин Шелан; и макар да се сърдеше на Жулиен, той му направи знак да го последва. Жулиен носеше отлично своя стихар. С помощта на не знам какъв похват, известен на свещениците, той беше силно пригладил прекрасните си къдрави коси; но от нехайство, което усили гнева на Шелан, изпод дългите дипли на расото му се виждаха шпорите му на почетен страж.

Когато стигнаха до покоите на епископа, едрите, нагиздени лакеи едва благоволиха да отговорят на стария свещеник, че не може да види негово високопреосвещенство. Те го взеха на смях, когато се опита да им обясни, че като старейшина на благородния канонически съвет на Брей-льо-О има право да влиза през всяко време при служещия литургия епископ.

Гордият нрав на Жулиен се възмути от безочието на лакеите. Той се спусна към килиите на старинния манастир и почна да разтърсва всички врати, които му се изпречиха на пътя. Една мъничка врата отстъпи под натиска му и той се намери в една килия сред камериерите на негово преосвещенство, облечени в черни дрехи, с верига на шията. Като го видяха така забързал, те помислиха, че епископът го е повикал и го пуснаха. Той пристъпи няколко крачки и се озова в грамадна, необикновено мрачна готическа зала, цялата облицована с черен дъб; всички дъгообразни прозорци освен един бяха зазидани с тухли. Грубата зидария не беше прикрита с нищо и представляваше жалка картина наред с древното великолепие на ламперията. По двете надлъжни стени на тази зала, известна на бургундските антиквари, която дук Шарл Смели беше построил около 1470 година за изкупление на някакъв грях, се редяха столове, разкошно украсени с резби. На тях се виждаха изобразени с дърво, боядисано в различни цветове, всички тайнства на Апокалипсиса.