Стендал - Червено и черно

Градчето Вериер може да мине за едно от най-красивите във Франш-Конте. Белите му къщи с островърхи стрехи, покрити с червени керемиди, се нижат по склона на един хълм, дето китки от могъщи кестени бележат и най-малките извивки. На няколкостотин стъпки под укрепленията му, някога построени от испанците, а сега превърнати в руини, тече Ду.

Висока планина, едно разклонение на Юра, засланя Вериер откъм север. Назъбените върхове на Вера се покриват със сняг още с първите октомврийски студове. От планината се спуща един поток, прекосява Вериер, преди да се влее в Ду, и движи голям брой дъскорезници; тази проста промишленост дава поминък на мнозинството от жителите, които са по-скоро селяни, отколкото граждани. Ала не с тези дъскорезници се е замогнало градчето. На фабриките за щампосани или както ги наричат мюлузки платове се дължи общото благосъстояние, което след падането на Наполеон е позволило да се възобновят фасадите на, кажи-речи, всички къщи във Вериер.

Едва влязъл в града, оглушава те грохотът на една боботеща и страхотна на вид машина. Повдигани от едно колело, което водата на потока върти, двадесет тежки чука падат с трясък, от който настилката на улицата се тресе. Всеки един от тези чукове произвежда всекидневно по не знам колко хиляди гвоздея. Млади, свежи и красиви девойки подлагат под ударите на огромните чукове късчета желязо, които тозчас се превръщат в гвоздеи. Тази работа, толкова груба наглед, е едно от онези неща, които най-много учудват пътешественика, проникнал за пръв път в планините, които отделят Франция от Швейцария. Ако, когато влиза във Вериер, пътешественикът запита чия е тази хубава фабрика за гвоздеи, която оглушава възлизащите по главната улица хора, ще му отговорят провлечено: „Хе, че тя е на господин кмета!“

И ако пътешественикът се спре макар и за няколко минути на главната улица на Вериер, която се изкачва от брега на Ду чак до върха на хълма, можеш да се обзаложиш сто срещу едно, че той ще срещне един едър мъж с угрижено и важно лице.

Щом се появи той, всички бързо свалят шапки. Косите му са посивели, облеклото — сиво. Той е кавалер на няколко ордена, има високо чело, орлов нос и изобщо лицето му се отличава с донейде правилни черти: при пръв поглед човек намира дори, че то съчетава достойнството на селския кмет с оня вид приятност, която още може да се срещне у четиридесет и осем — петдесетгодишни хора. Но скоро пътешественикът-парижанин бика неприятно изненадан от израза на самодоволство и самомнителност, примесени с някаква ограниченост и липса на въображение. Той схваща най-сетне, че дарбата на тоя човек се изчерпва със способността му да заставя другите да му плащат точно това, което му дължат, а сам да плаща дълга си колкото се може по-късно.

Такъв е кметът на Вериер — господин дьо Ренал. Пресякъл улицата с важна походка, той влиза в кметството и се изгубва от очите на пътешественика. Но ако пътешественикът продължи разходката си, ще съзре сто крачки по-нагоре една доста хубавичка къща и през решетчестата желязна ограда до нея — великолепни градини. Отвъд тях се вижда линията на кръгозора, очертана от хълмовете на Бургундия и създадена сякаш нарочно за наслада на очите. Тази гледка кара пътешественика да забрави отровената от дребните парични интереси атмосфера, в която започва да се задушава.

Той научава, че къщата е на господин дьо Ренал. Вериерският кмет дължи на парите, спечелени от голямата фабрика за гвоздеи, това хубаво жилище от дялан камък, което се довършва в тоя момент. Неговият род, казват, бил испански, старинен и уж се бил преселил в тия места, много преди да бъдат те завоювани от Луи XIV.

От 1815 година той се срамува, че е индустриалец: 1815 година го направи кмет на Вериер. Терасовидните стени, които крепят различните площи на тази великолепна градина, слизаща от тераса на тераса до река Ду, са също награда на господин дьо Ренал за умението му в железарската търговия.

Съвсем не очаквайте да намерите във Франция онези живописни градини, които заобикалят промишлените градове на Германия: Лайпциг, Франкфурт, Нюрнберг и др. Във Франш-Конте колкото повече зидове градите, колкото с повече камъни, наредени едни върху други, отрупвате имота си, толкова повече право на уважение придобивате в очите на съседите си.