Стендал - Червено и черно

Това беше разумно съпружеско мнение. Кметът на Вериер беше се прославил с духовитостта си и главно с добрия си тон благодарение на половин дузина шеги, които беше наследил от чичо си. Старият капитан дьо Ренал преди революцията служеше в пехотинския полк на негова светлост Орлеанския дук и когато отиваше в Париж, биваше приеман в салоните на принца. Там той беше видял госпожа дьо Монтесон, знаменитата госпожа дьо Жанлис, господин Дюкре, изобретателя на Пале-Роял. Тези лица се явяваха постоянно в анекдотите на господин дьо Ренал. Но малко по малко за него стана истинско мъчение да си спомня тия неудобни за разказване работи и от известно време той повтаряше само при тържествени случаи своите историйки за Орлеанския дом. Тъй като покрай другото беше много вежлив, освен в случаите, когато ставаше дума за пари, той минаваше с право за най-аристократичната личност във Вериер.

„Жена ми е наистина голяма умница! — казваше си на другата заран в шест часа кметът на Вериер, като слизаше към дъскорезницата на бай Сорел. — Каквото да й казах, за да запазя превъзходството, което ми принадлежи, не ми дойде и на ум, че ако не взема тоя малък абат Сорел, който, разправят, знаел латински като ангел, директорът на приюта, този неспокоен дух, би могъл като мене да дойде до същата мисъл и да ми го отнеме. С какво самодоволство би говорил тогава за възпитателя на децата си!… Но тоя възпитател, когато постъпи при мене, ще носи ли расо, или не?“

Господин дьо Ренал беше погълнат от съмнения по тоя въпрос, когато видя отдалеч един селянин, човек, кажи-речи, шест стъпки висок, който още от съмнало, личеше си, беше се заловил да мери трупите, наслагани покрай Ду върху пътя. Селянинът, изглежда, не остана много доволен, като видя да се приближава към него господин кметът, защото трупите задръстваха пътя и стоенето им на това място не бе позволено.

Бай Сорел — това беше той — се учуди много и се зарадва още повече на необикновеното предложение, което му направи господин дьо Ренал за сина му Жулиен. При все това той го изслуша с оня недоволно-тъжен и равнодушен израз на лицето, с който така умело прикриват хитростта си тукашните планинци. Роби по време на испанското владичество, те са запазили и досега тази черта на египетския фелах.

В отговор Сорел отпърво преповтори надълго и нашироко всички почтителни изрази, които знаеше наизуст. Докато ломотеше тези безсмислени думи, с несръчна усмивка, която още по-силно подчертаваше коварния и почти измамнически вид, присъщ на физиономията му, будният ум на стария селянин се мъчеше да открие каква причина кара тоя толкова почтен човек да иска да вземе при себе си неговия син-нехранимайко. Той беше много недоволен от Жулиен, а тъкмо за него господин Ренал му предлагаше изневиделица триста франка заплата на година, с храна, та дори и облекло. Това последно условие, което по някакво вдъхновение бай Сорел се досети да предяви, беше също прието от господин дьо Ренал.

Това искане порази кмета. „Щом Сорел не е възхитен и доволен от предложението ми, както би трябвало да се очаква, явно е — каза си той, — че е получил такива предложения отдругаде; а от кого могат да дойдат те, ако не от господин Валено?“ Напразно господин дьо Ренал настояваше пред Сорел да даде съгласието си веднага: лукавият стар селянин отказваше упорито; искал, разправяше той, да се посъветва със сина си, като че в провинцията един богат баща се съветва с голия си като тояга син освен така, за очи.

Водната дъскорезница се състои от навес до брега на някоя вада. Покривът му се крепи на дървен скелет, опрян на четири дебели дървени стълба. На осем-десет стъпки височина насред навеса се вижда един трион, който се движи нагоре-надолу, докато един много прост механизъм придвижва към този трион дървен труп. Водата върти колелото, а то привежда в действие този двоен механизъм, който, от една страна, издига и спуща триона, а от друга — бута полекичка гредата към триона, който я разбичва на дъски.

Като се приближи до работилницата си, бай Сорел повика Жулиен с гръмовит глас; никой не се обади. Той видя само големите си синове, същински исполини, които одялваха с тежките си брадви еловите дънери, за да ги отнесат после при триона. Като се стараеха да следват точно черната черта, отбелязана върху трупите, те с всеки удар на брадвата отделяха огромни трески. Те не чуха гласа на баща си. Той се отправи към навеса; като влезе вътре, подири напразно Жулиен на мястото, където трябваше да стои при триона. Зърна го пет-шест стъпки по-нагоре, яхнал една от гредите на покрива. Вместо да следи внимателно действието на целия механизъм, Жулиен четеше. Нямаше нищо по-омразно от това за стария Сорел; той би простил може би на Жулиен тънката му снага, не много пригодна за тежка физическа работа и тъй различна от снагата на по-големите му братя; но тази страст към четене му бе противна; той самият не знаеше да чете.