Когато се свършиха грижите около почетната стража и общественото настроение, кметът трябваше да се занимае с тържествената религиозна церемония; на минаване през Вериер крал ??? не искаше да изпусне случая да посети прочутите мощи на свети Климент, които се пазят в Брей-льо-О, на половин левга само от града. Желателно бе да се събере колкото се може по-многобройно духовенство, а това се оказа мъчна работа; новият свещеник господин Маслон искаше на всяка цена да избегне участието на господин Шелан. Напразно господин дьо Ренал го убеждаваше, че това ще е непредпазливо. Маркиз дьо Ла Мол, чиито прадеди са били дълго управители на тази област, бе определен да съпровожда крал ???. Той познаваше от тридесет години абат Шелан и без друго щеше да поиска да се осведоми за него, когато дойде във Вериер; ако научеше, че е в немилост, той беше човек, способен да го навести заедно с цялата свита, която има, в къщичката, дето се беше оттеглил. Каква плесница щеше да бъде това!
— А за мене ще е позор и тук, и в Безансон — отговаряше абат Маслон, — ако той се яви в моя клир. Та той е янсенист, прости ми, боже!
— Каквото и да казвате, скъпи ми абате — възрази му господин дьо Ренал, — аз няма да допусна управата на Вериер да получи такова оскърбление от господин дьо Ла Мол. Вие не го познавате, той при двора е благомислещ; но тук, в провинцията, той е злъчен, зъл шегобиец, присмехулник и търси само да създаде неприятности на хората. Само за да се позабавлява, способен е да ни направи за смях в очите на либералите.
Едва през нощта в събота срещу неделя, след тридневни преговори, гордостта на абат Маслон отстъпи пред страхливостта на кмета, която се беше превърнала в смелост. Стана нужда да се напише на абат Шелан любезно писмо, с което го молеха да участвува в тържественото поклонение пред мощите в Брей-льо-О, ако, разбира се, неговата преклонна възраст и неговата немощ му позволяват това. Господин Шелан поиска и получи покана за Жулиен, който трябваше да го придружава като иподякон.
В неделя още сутринта хиляди селяни, надошли от съседните планини, заляха улиците на Вериер. Грееше силно слънце. Най-сетне към три часа цялата навалица се раздвижи; върху една скала на две левги от Вериер лумна голям огън. Този сигнал възвестяваше, че кралят е вече навлязъл в пределите на окръга. Веднага в знак на радост от това голямо събитие забиха всички камбани и загърмя често-често един стар испански топ, принадлежащ на града. Половината от населението се покачи на покривите. Всички жени стояха по балконите. Почетната стража потегли. Народът се любуваше на блестящите униформи, кой познаваше свой роднина, кой — приятел. Наоколо се подиграваха над страха на господин дьо Моаро, който с трепереща ръка току се хващаше за лъка на седлото. Но нечия бележка накара посрещачите да забравят всичко друго: първият конник от деветата редица беше много красив, тънък момък и отначало никой не го позна. Но скоро вик на възмущение у едни, мълчание от учудване у други изразиха общото изумление. В този млад човек, яхнал един от нормандските коне на господин Валено, всички познаха младия Сорел, сина на дърводелеца. Почнаха да роптаят срещу кмета в един глас, особено либералите. Как, само защото този малък дърводелец, пременен като абат, е възпитател на неговите хлапета, се одързостил да го назначи в почетната стража вместо еди-кои си и еди-кои си господа, такива богати фабриканти!
— Защо нашите господа — говореше една банкерка — не научат както трябва този млад нахалник, излязъл от калта.
— Той е коварен и носи сабя — отговори й нейният съсед, — току-виж, че му скимнало да им насече лицето.
Разговорите сред благородното общество бяха още по-опасни. Дамите се питаха само на кмета ли е тая непристойна дързост. Изобщо оправдаваха неговото презрение към долното потекло.
През това време, докато за него се водеха толкова разговори, Жулиен се чувствуваше най-щастливият от смъртните. Смел по природа, той яздеше на коня по-добре от повечето младежи на този планински град. По очите на жените виждаше, че си приказват за него.
Еполетите му блестяха по-ярко от всички, защото бяха нови. Конят му току се изправяше на задните си крака, той беше на седмото небе от радост.
Щастието му нямаше граници, когато, минавайки покрай старата крепостна стена, гърмежът на малкото топче накара коня му да изскочи от строя. По една голяма случайност той не падна; от тази минута се почувствува герой. Беше адютант на Наполеон и атакуваше една неприятелска батарея.
Читать дальше