Стендал - Червено и черно

Една вечер, по залез-слънце, седнал до любимата си в дъното на овощната градина, далеч от досадни свидетели, той се отдаде на бляновете си. „Ще имам ли — мислеше си той — такива блажени минути винаги?“ Умът му усилено размишляваше върху трудността да си намери някаква професия, той се окайваше за голямата несрета, която завършва детството и помрачава първите години от младостта на бедняка.

— Ах — провикна се той, — наистина Бог е проводил Наполеон за младите французи! Кой ще го замести? Какво ще правят без него всички тези клетници, дори по-богати от мен, които имат само няколко екюта, необходими, за да получиш добро образование, но нямат достатъчно пари, за да откупят един двадесетгодишен младеж да служи вместо тях, а сами те да се впуснат в някое поприще! Каквото и да правим — добави той с дълбока въздишка, — този съдбоносен спомен няма никога вече да ни позволи да бъдем щастливи!

Изведнъж той видя, че госпожа дьо Ренал се намръщи и лицето й стана студено и надменно; според кея този начин на мислене подобаваше на слуга. Възпитана в убеждението, че е много богата, струваше й се от само себе си ясно, че и Жулиен е също богат. Тя го обичаше хиляди пъти повече от живота и не отдаваше никакво значение на парите.

Жулиен и не подозираше у нея тези мисли. Когато видя как тя се намръщи, той се намери отново на земята. Но той се овладя и като довърши фразата си, намекна на знатната дума, седнала до него върху чимовата скамейка, че думите, които току-що й е повторил, той е чул още когато е отишъл при своя приятел, търговеца на дърва. Ето как разсъждават нечестивците.

— Добре тогава, не се събирайте с тия хора — каза госпожа дьо Ренал, запазила все още студения си израз, който бе сменил изведнъж на лицето й дълбоката нежност.

Намръщването на госпожа дьо Ренал или по-скоро разкаянието й за собствената й непредпазливост нанесе първия удар върху илюзиите на Жулиен. Той си каза: „Тя е добра и мила, любовта й към мене е силна, но тя е възпитана във вражеския лагер. А там сигурно се страхуват най-много от тази пасмина смели хора, които, получили добро възпитание, не могат да си пробият път, защото нямат достатъчно пари. Какво би станало с тези благородници, ако с тях ни позволяха да се сражаваме с равно оръжие? Ето например аз съм кмет на Вериер, благонамерен, честен, какъвто е всъщност и господин дьо Ренал! Как бих се разправил аз с викария, с господин Валено и всички техни мошеничества! Тогава във Вериер би възтържествувала справедливостта! Не техните способности биха ме спрели. Та те сами, се лутат слепешката непрекъснато.“

Щастието на Жулиен този ден можеше да стане трайно. Но на нашия герой не достигаше смелост да бъде искрен. Трябваше да бъде само мъжествен и да влезе в сражение, но начаса; думите на Жулиен поразиха госпожа дьо Ренал, защото хората от нейното общество повтаряха, че връщането на Робеспиер е възможно, докато съществуват прекалено образовани младежи от низшите съсловия. Госпожа дьо Ренал запази на лицето си този студен израз доста дълго време и както се стори на Жулиен, нарочно. Отвратена от неуместните му думи, тя се страхуваше сега, че му е казала нещо неприятно, макар и не направо. И това огорчение се отразяваше живо на лицето й, тъй чисто и простодушие всякога, когато тя бе щастлива и далеч от досадни хора.

Жулиен не смееше вече да се унася в мечти. По-спокоен и не така влюбен вече, той сметна, че е непредпазливо да вижда госпожа дьо Ренал в стаята й. По-добре е тя да дохожда при него; ако някой слуга я зърнеше, когато тича из къщи, нейната постъпка можеше да се обясни с най-различни причини.

Но и това имаше също своите неудобства. Жулиен беше получил от Фуке книги, които той, студент по богословие, нямаше никога да поиска в книжарниците. Той се осмеляваше да ги отвори само нощем. Пък и често не му се искаше да го прекъсват с посещения, в очакване на които, доскоро преди тази малка сцена в овощната градина, той не бе способен да чете.

Благодарение на госпожа дьо Ренал той откри много нови неща в книгите. Той не се стесняваше да я разпитва за най-различни дреболии, незнанието на които спъва отведнъж ума на един младеж, роден извън висшето общество, с каквито и дарби да е надарен от природата.