Стендал - Червено и черно

Това възпитание, което му даваше чрез любовта една крайно несведуща жена, бе щастие за Жулиен. Той получи изведнъж възможността да вижда обществото такова, каквото е днес. Умът му не бе затрупан от разкази за състоянието на това общество някога, преди две хиляди години или само преди шестдесет години, във времето на Волтер и Людовик XV. За негова неизказана радост от очите му сякаш-падна пелена и той разбра най-сетне това, което ставаше във Вериер.

На пръв план излязоха извънредно сложните интриги, които се плетяха от две години около префекта на Безансон. Те се подкрепяха с писма от Париж, и то от най-знатни хора. И цялата работа бе в това — да се направи господин дьо Моаро, той беше най-набожният човек в областта, първи, а не втори помощник на вериерския кмет.

Негов съперник беше някакъв си много богат фабрикант, когото трябваше да изтикат без друго на мястото на втори помощник.

Най-сетне Жулиен разбра загатванията, доловени на обедите у господин дьо Ренал, на които идеше местното висше общество. Това привилегировано общество бе дълбоко заинтересовано от избора на първи помощник, за когото останалите жители на града и най-вече либералите дори не подозираха. На него се отдаваше такова значение, защото, както всеки знае, източната страна на главната вериерска улица трябва да се отдръпне девет стъпки навътре, тъй като тая улица бе станала кралски път.

И ето, ако господин дьо Моаро, притежател на три къщи в участъка, който се сечеше, сполучеше да стане първи помощник, а по-сетне кмет, в случай че изберяха господин дьо Ренал за депутат, той щеше да си затвори очите и на къщите, които излизаха на обществения път, щяха да могат да се направят дребни незабележими поправки, с помощта на които те щяха да останат още сто години. Въпреки дълбоката набожност и общопризнатата честност на господин дьо Моаро всички бяха уверени, че той ще бъде отстъпчив , защото имаше много деца. А от къщите, които трябваше да се отдръпнат навътре, девет принадлежаха на най-видните хора във Вериер.

В очите на Жулиен тази интрига беше много по-значителна, отколкото историята на битката при Фонтеноа, името на която видя за пръв път в една от книгите, изпратени от Фуке. Много неща учудваха Жулиен вече пет години, откакто беше почнал да ходи вечер на занятия у свещеника. Но тъй като въздържаността и душевното смирение са основни качества на един ученик по богословие, винаги му се струваше невъзможно да задава каквито и да е въпроси.

Един ден госпожа дьо Ренал даваше някакво нареждане на камериера на своя мъж — същия, който беше враг на Жулиен.

— Но днес, госпожо, е последният петък от месеца — й отговори слугата, като я изгледа многозначително.

— Вървете — каза госпожа дьо Ренал.

— Така, значи — каза Жулиен, — той отива в склада за сено, някога там беше черква, а сега отново служат; но какво ще прави там? Ето една от тия тайни, които никога не съм смогнал да разгадая.

— Това е някакво ново благотворително, макар и твърде особено заведение — отговори госпожа дьо Ренал. — В него не пущат жени: аз знам само, че всички там си говорят на ти. Ето например слугата ще намери там господин Валено и този толкова горд и глупав човек няма никак да се сърди, че Сен-Жан се обръща към него на ти, и сам ще му отговори по същия начин. Ако настоявате да узнаете какво правят там, ще поискам подробности от господин дьо Можирон и господин Валено. Ние плащаме по двадесет франка на слуга, за да не ни изколят те някой ден.

Времето летеше. Споменът за прелестите на любимата му отвличаха Жулиен от черното му честолюбие. Невъзможността да разговаря с нея за тъжни и дълбокомислени неща, защото те бяха от два противоположни лагера, увеличаваше, без той да подозира това, щастието, което й дължеше, и властта, която тя придобиваше над него.

Когато в присъствието на децата, станали прекалено умни, те бяха принудени да говорят само с езика на студения разум, Жулиен, втренчил в нея искрящи от любов очи, слушаше покорно обясненията й за хода на обществото. Често пъти, както разказваше за някое хитро мошеничество във връзка с прокарването на някое шосе или някоя доставка, госпожа дьо Ренал изведнъж се забравяше; и Жулиен трябваше да я мъмри, тъй като тя си позволяваше с него същите интимни ласки както с децата си. И наистина имаше дни, когато й се струваше, че го обича като свое дете. Та не се ли случваше безспирно да отговаря на наивните му въпроси за хиляди най-прости неща, които едно дете от добро семейство знае отлично на петнадесет години? Миг след това тя се възхищаваше от него като от свой учител. Неговият ум понякога дори я плашеше; на нея й се чинеше, че вижда всеки ден по-ясно бъдещия велик човек в този млад абат. Тя си го представяше папа, представяше си го пръв министър, като Ришельо.