Стендал - Червено и черно

— Дали ще доживея да те видя прославен? — говореше тя на Жулиен. — Мястото на един велик човек чака открито; монархията и религията имат нужда от него; нашите господа само за това приказват всеки ден. Ако един Ришельо не спре пороя на личните мнения, изгубено е всичко.

На трети септември, в десет часа вечерта, един стражар, препуснал в галоп нагоре по главната улица, разбуди целия Вериер; той носеше известието, че негово величество крал ??? ще пристигне в неделя, а сега беше вторник. Префектът разрешаваше, т.е. искаше да се състави почетна стража; трябваше на посрещането да се даде колкото се може по-голям блясък. Пратен бе веднага куриер във Вержи. Господин дьо Ренал пристигна през нощта и завари целия град във вълнение. Всеки предявяваше искания; тия, които не бяха тъй заети с работа, наемаха балкони, за да гледат влизането на краля.

Кой щеше да командува почетната стража? Господин дьо Ренал тозчас разбра колко важно е в интерес на къщите, подлежащи на събаряне, господин дьо Моаро да получи това командуване. Това можеше да му даде право да заеме мястото на първи помощник. Нямаше никакво възражение срещу благочестието на господин дьо Моаро, то беше над всяко сравнение. Но той никога не беше яздил кон. Той беше тридесет и шест годишен човек, страхлив във всяко отношение, който се боеше както да не падне, тъй и да не стане смешен.

Кметът заповяда да го повикат още в пет часа сутринта. —

— Вие виждате, господине, че аз търся вашите съвети, все едно, че заемате вече поста, на който почтените хора искат да ви видят. В нашия злочест град фабриките процъфтяват, либералната партия печели милиони, тя се домогва до властта и ще съумее да изкове оръжие от всичко. Нека помислим за интереса на краля, за интереса на нашата религия. Кому мислите вие, господине, че можем да поверим командуването на почетната стража?

Въпреки безумния си страх от конете господин дьо Моаро прие в края на краищата тая чест като мъченичество.

— Аз ще съумея да се държа, както подобава — каза той на кмета.

Едва оставаше време да приведат в ред униформите, в които преди седем години бяха посрещали във Вериер един принц по кръв.

В седем часа от Вержи пристигна госпожа дьо Ренал заедно с Жулиен и с децата. Тя завари гостната си пълна с жени на либерали, които проповядваха обединение на партиите и я молеха да склони мъжа си да отстъпи едно място за техните в почетната стража. Една от тях уверяваше, че ако не изберат мъжа й, той ще фалира от мъка. Госпожа дьо Ренал скоро изпроводи всички. Тя изглеждаше силно угрижена.

Жулиен се зачуди и още повече се разсърди, задето тя крие причината на своите тревоги. „Аз така и предвиждах — мислеше си той с огорчение. — Нейната любов ще замлъкне след щастието, че ще приеме у дома си крал. Цялата тая врява я зашеметява. Тя ще ме обикне пак, когато тия идеи на нейната каста престанат да й мътят ума.“

И странно нещо — той я обикна за това още повече.

Тапицери заизпълняха къщата, той дълго и напразно търси случай да й каже една дума. Най-сетне я издебна, когато излизаше от неговата стая с някаква негова дреха в ръка. Те бяха сами. Той поиска да й говори. Тя не пожела да го слуша и побягна. „Аз съм голям глупак, че обичам такава жена, пустославието е побъркало нея също както мъжа й.“

Тя се бе побъркала още повече: едно от нейните съкровени желания, конто тя никога не изповяда на Жулиен от страх да не го докачи, беше да го види свалил дори само за един ден своя печален черен костюм. С една ловкост, наистина удивителна у такава естествена жена, тя предума отначало господин дьо Моаро, а после и господин помощник-префекта дьо Мажирон да назначат Жулиен в почетната стража, макар за това място да претендираха пет-шест млади хора, синове на извънредно богати фабриканти, двама от конто поне се отличаваха с безпримерно благочестие. Господин Валено, който възнамеряваше да покани в каляската си най-хубавите жени от града и да се поперчи пред всички с хубавите си нормандски жребци, се съгласи да даде един от конете си на Жулиен, когото мразеше най-много на света. Но всички участници в почетната стража имаха свои или взети назаем разкошни небесносини мундири със сребърни полковнишки еполети, в които почетните гвардейци от блестели преди седем години. Госпожа дьо Ренал искаше да намери нов мундир, а й оставаха само четири часа, за да прати човек в Безансон и да получи оттам униформа, оръжие, шапка и т.н. — всичко, потребно за един почетен гвардеец. Забавното бе, че тя се опасяваше да поръча мундира на Жулиен във Вериер. Тя искаше да изненада и него, и града.