Стендал - Червено и черно

Глупавото опасение, че на него поради тъмното му потекло гледат като на любовник-слуга, се разсея също. Полека-лека страстните изблици на Жулиен успокоиха плахата му възлюбена и тя отново почна да се радва и доби способност да разбира любимия си. За щастие този ден той почти нямаше угрижен вид, който беше направил от снощната му среща победа, но не наслада. Ако тя забележеше старанието му да играе роля, това печално откритие би отровило цялото й щастие. Тя би видяла, че то е само плачевна последица от неравенството в годините им.

Макар госпожа дьо Ренал да не размишляваше никога върху въпросите на любовта, разликата във възрастта, след разликата в богатството, е в провинцията една от най-честите теми за подигравки, колчем стане дума за любов.

Минаха няколко дни и Жулиен с всичката жар на своята младост се влюби лудо.

„Трябва да се признае — каза си той, — че тя е ангелски добра и няма по-хубава от нея.“

Щукна му съвсем от ума мисълта да играе роля. В един миг на откровеност той дори й призна всичките си опасения. Неговата изповед възпламени до последния предел страстта на госпожа дьо Ренал. „Значи, не съм имала щастлива съперница“ — помисли си госпожа дьо Ренал зарадвана. Тя се реши да го попита за портрета, който той скъпеше толкоз много; Жулиен й се закле, че портретът е на мъж.

Когато госпожа дьо Ренал имаше достатъчно хладнокръвие и можеше да размишлява, обземаше я безкрайно учудване, че може да съществува такова щастие и че тя не го е подозирала никога.

„Ах — казваше си тя, — защо не срещнах Жулиен преди десет години, когато можех още да мина за красива!“

На Жулиен не идваха и на ум подобни мисли. Неговата обич все още беше честолюбие; за него, беден и презрян клетник, тя се изчерпваше с радостта, че обладава такава благородна и прекрасна жена. Преклонението и възторзите му пред прелестите на възлюблената му най-сетне разсеяха донейде страховете й за разликата в годините им. Ако тя притежаваше от малко-малко житейския опит, който една тридесетгодишна жена в по-културните страни има отдавна, тя би треперела за трайността на тая любов, която сякаш се подхранваше само от новотата и възторзите на задоволеното самолюбие.

Когато забравяше честолюбивите си стремежи, Жулиен се възхищаваше до прехлас дори от шапките, дори от роклите на госпожа дьо Ренал. Той не можеше да се насити на удоволствието, което изпитваше, като вдъхва техния парфюм. Разтваряше гардероба й, на който имаше огледало, и по цели часове се любуваше на красотата и реда на всичко, което виждаше там. Облегната на него, любимата му го съзерцаваше; а той гледаше скъпоценностите, премените, с които в навечерието на венчавката напълват сандъка на невестата.

„Аз можех да се омъжа за такъв човек! — мислеше понякога госпожа дьо Ренал. — Каква пламенна душа! И как чудесно бихме живели заедно!“

Що се отнася до Жулиен, никога не бе му се случвало да бъде толкова близо до тези страхотни оръдия на женската артилерия. „Невъзможно е — казваше си той — в Париж да се намери нещо по-хубаво!“ Тогава той не виждаше вече в нищо пречка за щастието си. Често пъти искреното възхищение и възторжените изблици на любовницата му го караха да забрави нелепите възгледи, които го бяха направили толкова пресметлив и почти смешен в първите часове на тяхната връзка. Имаше минути, когато, въпреки навика си да се преструва, доставяше му неизказана радост да изповяда на тази обожаваща го знатна дама, че не знае цял куп дребни правила на благоприличие. Общественото положение на любовницата му сякаш го възвишаваше над самия него. Госпожа дьо Ренал от своя страна намираше истинска духовна наслада да наставлява в куп разни дреболии този одарен младеж, комуто всички предвиждаха един ден бляскаво бъдеще. Дори помощник-префектът и господин Валено не можеха да не се възхищават от него; затова сега те не й се струваха толкова глупави. Само госпожа Дервил съвсем не мислеше да изразява подобни чувства. Отчаяна от онова, за което се досещаше, като виждаше, че мъдрите й предупреждения са омръзнали на тая жена, която буквално беше си изгубила ума, тя напусна Вержи, без да даде никакви обяснения, пък такива обяснения се въздържаха и да й поискат. Госпожа дьо Ренал пророни няколко сълзи, но скоро й се стори, че е още по-щастлива от преди. След заминаването на госпожа Дервил тя почти целия ден прекарваше насаме с любимия си.

Жулиен се отдаваше на сладка дружба със своята любима, още повече, че останеше ли много дълго насаме със себе си, злокобното предложение на Фуке не му даваше мира. В първите дни на този нов живот имаше минути, когато той, който никога не беше обичал и никога от никого не бе обичан, изпитваше такова сладко блаженство да бъде искрен, че бе готов да признае на госпожа дьо Ренал честолюбието си, което досега съставяше същността на съществуването му. Искаше му се да се посъветва с нея за предложението на Фуке, което го изкушаваше странно, но едно незначително събитие възпря всяка откровеност.