Стендал - Червено и черно

Госпожа дьо Ренал се уплаши не на шега; тя изпусна нарочно ножиците, кълбото с вълнените конци, иглите, за да може движението на Жулиен да мине за несръчен негов опит да прихване плъзналите се ножици. За щастие стоманените английски ножички се счупиха и госпожа дьо Ренал започна да съжалява, че Жулиен е бил по-близо до нея.

— Вие забелязахте преди мене падането на ножичките и можехте да ги хванете; вместо това вие с вашето усърдие само ме ритнахте силно.

Всичко това заблуди помощник-префекта, но не и госпожа Дервил. „Тоя хубав момък има много глупави обноски! — помисли си тя. — Благовъзпитаността в един провинциален средищен град не прощава подобно нещо.“ Госпожа дьо Ренал издебна сгодна минута и каза на Жулиен:

— Бъдете благоразумен, заповядвам ви.

Жулиен видя своята неловкост, ядоса се. Той дълго се пита дали трябва да се разсърди от тези думи: „Заповядвам ви!“ В своята глупост той продължаваше да разсъждава: „Тя би могла да ми каже само аз заповядвам това , ако то се отнасяше до нещо около възпитанието на децата, но щом отговаря така на моята обич, тя предполага равенство между нас. Невъзможна е обич без равенство …“ и той напрегна целия си ум да търся изтъркани мисли върху равенството. Той яростно си повтаряше стиха на Корней, който госпожа Дервил му беше казала преди няколко дни:

Жулиен продължаваше да играе упорито ролята на донжуан и тъй като в живота си нямаше никога любовница, държа се като нелоправим, глупак през целия ден. Едно само проумя правилно; отегчен от себе си и от госпожа дьо Ренал, той виждаше с ужас, че наближава вечерта и той ще трябва да седи в градината до нея в мрака. Той каза на господин дьо Ренал, че ще иде във Вериер да види свещеника; тръгна веднага след обеда и се върна чак през нощта.

Във Вериер Жулиен завари господин Шелан тъкмо когато той се изнасяше от къщи; свещеника го бяха най-после уволнили, на негово място идеше викарият Маслон. Жулиен се зае да помага на добрия свещеник и изведнъж му хрумна да напише на Фуке, че непреодолимата му наклонност към свещеническото звание му е попречила да приеме отначало любезното му предложение, но той току-що е видял такава несправедливост, че може би ще бъде по-полезно за спасението на душата му да не става духовник.

Жулиен бе във възторг от хитрата си мисъл да се възползува от уволнението на вериерския свещеник, за да си остави отворена вратичката и да се зърне към търговията, ако в неговия дух жалкото благоразумие вземе връх над героизма.

Ако Жулиен имаше от малко-малко хитрост, каквато неоснователно си приписваше, той не би изпуснал да се поздрави на другия ден с резултата, който има пътуването му до Вериер. Отсъствието му накара да се забравят всичките му грешки. И този ден той беше мрачен; привечер му дойде на ум една смешна мисъл и той я съобщи на госпожа дьо Ренал с рядко безстрашие.

Едва седнаха в градината и Жулиен, без да чака да се стъмни съвсем, приближи уста до ухото на Госпожа дьо Ренал и с риск да я изложи безвъзвратно, й каза:

— Госпожо, тая нощ в два часа ще дойда във вашата стая, трябва да ви кажа нещо.

Жулиен трепереше от страх да не би молбата му да бъде приета; ролята му на съблазнител му тежеше толкова много, че ако можеше да следва влечението, си, би се оттеглил в стаята си за няколко дни и не би виждал вече тези дами. Той разбираше, че със своето много изкусно държане вчера, беше провалил всички хубави, изгледи на предния ден и наистина не знаеше вече какво да прави.

На дръзкото предложение, което се осмели да й направи Жулиен, госпожа дьо Ренал отговори с искрено и ни най-малко преувеличено възмущение. Той като че долови в нейния къс отговор презрение. Но в този отговор, пришепнат съвсем ниско, имаше без друго едно „тфу“. Под предлог, че иска да каже нещо на децата, Жулиен отиде в стаята им и когато се върна, седна откъм госпожа Дервил, колкото се може по-далече от госпожа дьо Ренал. По тоя начин той се лиши от всяка възможност да й хване ръката. Разговорът беше сериозен и Жулиен го поддържа с чест, като се изключат няколкото минути мълчание, когато той отново си блъскаше ума. „Как да измисля някой хубав стратегически ход — мислеше си той, — за да накарам госпожа дьо Ренал да прояви пак недвусмислено своята нежност, която преди три дни ме караше да мисля, че тя е моя!“