Стендал - Червено и черно

Госпожа дьо Ренал се облегна на ръката му, и тъй всеотдайно, че бузата й усети топлината на Жулиеновата.

Двамата прекараха нощта различно. Госпожа дьо Ренал тънеше в упоение, обзета от възторзите на най-възвишена духовна страст. Една млада кокетлива девойка, познала отрано любовта, свиква с любовния смут; когато стигне възрастта на истинската страст, очарованието на новотата е изгубено за нея. Но за госпожа дьо Ренал, която не беше чела никога романи, всички отсенки на щастието бяха пови. Не я смразяваше никаква печална истина, нито дори призракът на бъдещето. Струваше й се, че ще бъде и след десет години тъй щастлива, както бе в тази минута. Дори мисълта за добродетелта и верността, в която се беше клела на господин дьо Ренал, тая мисъл, която я вълнуваше толкова, силно преди няколко дни, се появи в ума й напразно, тя я отпъди като досадна гостенка. „Никога нищо няма да позволя на Жулиен — каза си госпожа дьо Ренал, — ш:е ще живеем и занапред, както живеем от един месец насам. Той ще ми бъде приятел.“

Предложението на Фуке уби наистина всяка радост у Жулиен; топ не можеше да се спре на никакво решение.

„Уви, може би не ми достига характер, аз щях да бъда лош войник на Наполеон. Поне — додаде той — моите похождення с господарката на къщата ще ме развлекат за някое време.“

За негово щастие дори в този малозначителен случай вътрешното му душевно състояние не отговаряше на разюздания му език. Госпожа дьо Ренал вселяваше у него страх с красивата си рокля. Тази рокля беше за него нещо като авангард на Париж. Гордостта му не му позволяваше да се осланя на случая и на мигновеното вдъхновение. По разказите на Фуке и малкото, което беше чел върху любовта в библията, той си състави подробен боен план. Тъй като беше много смутен, макар и да не си признаваше това, той си записа тоя план.

На другия ден заранта в салона госпожа дьо Ренал остана за миг с него.

— Освен Жулиен нямате ли друго име? — запита го тя.

На този толкова ласкав въпрос нашият герой не знаеше какво да отговори. В плана му това обстоятелство не беше предвидено. Ако не беше тоя глупав план, умът би помогнал на Жулиен, а изненадата би съживила само мисълта му.

Той се показа несръчен и забелязал това, стана още по-несръчен. Госпожа дьо Ренал му прости начаса неговото смущение. За нея то бе последица от неговото трогателно чистосърдечие. А тъкмо израз на чистосърдечие липсваше според нея у този човек, когото всички намираха за много умен.

— Твоят млад възпитател ми вдъхва много недоверие — казваше й понякога госпожа Дервил. — Той има такъв вид, като че постоянно мисли и действува само с умисъл. Той е потаен човек.

Жулиен се почувствува дълбоко унизен, задето се обърка и не съумя да отговори на госпожа дьо Ренал.

„Такъв човек като мене, — каза си той — е длъжен пред себе си да заглади своя неуспех“ и като издебна мига, когато минаваха от една стая в друга, решил, че това е негов дълг, той целуна госпожа дьо Ренал.

Нищо по-неуместно, нищо по-неприятно и за него, и за нея, нищо по-неблагоразумно! Насмалко не ги видяха. Госпожа дьо Ренал го помисли за луд. Тя се уплаши много, а още повече се възмути. Тази глупост й напомни за господин Валено.

„Какво ли щеше да стане — каза си тя, — ако бях сама с него?“ Всичката й добродетел се възвърна, щом любовта й се затъмни.

Тя нареди така, че винаги едно от децата да остава при нея.

Денят мина досадно за Жулиен, през цялото време той се мъчеше със своята неловкост да привежда в изпълнение своя план за прелъстяване. Нито веднъж не погледна госпожа дьо Ренал, без да вложи някакъв намек в погледа си; ала той не беше толкова глупав и разбра, че не му се удава да бъде любезен, още по-малко — съблазнителен.

Госпожа дьо Ренал не можеше да се начуди, че е толкова несръчен и същевременно толкова смел. „Така срамежлив е умният човек, когато обича! — помисли си тя най-сетне с неизказана радост. — Но възможно ли е моята съперница да не го е обичала?“

След закуската госпожа дьо Ренал влезе в гостната, за да посрещне дошлия на гости господин Шарко дьо Можирон, помощник-префект на Брей. Тя везеше на един малък, доста висок гергеф. До нея седеше госпожа Дервил. И ето в това положение, посред бял ден, нашият герой намери за сгодно да приближи ботуша си да настъпи красивия крак на госпожа дьо Ренал, чийто ажурен чорап и красива парижка пантофка привличаха очевидно погледите на галантния помощник-префект.