Стендал - Червено и черно

Когато Жулиен зърна живописните развалини на старата черква във Вержи, той си спомни, че от три дни не беше помислял нито веднъж за госпожа дьо Ренал. „Оня ден на тръгване тази жена ми припомни какво грамадно разстояние ни разделя, отнесе се към мене като към сина на дърводелец. Ясно е, искаше и се да ми даде да разбера, че се е разкаяла, задето е оставила вечерта ръката си в моята… Но все пак колко е хубава тази ръка! И какъв чар, какво благородство има в погледа на тази жена.“

Възможността да се замогне с помощта на Фуке окриляше Жулиеновите размишления; не ги помрачаваше вече както по-рано гневът, нито острото съзнание за сиромашията и нищожеството му в очите на околните. Възправен сякаш върху някаква крайбрежна канара, той можеше да съди и властвуваше, така да се каже, над плачевната бедност и охолството, което за него се сливаше с богатството. И на ум не му идваше да гледа на положението си като философ, но бе достатъчно прозорлив, за да почувствува, че след краткото си пътуване в планината той е вече друг.

Порази го необикновеното вълнение, с което госпожа дьо Ренал го слушаше, когато по нейна молба й разказа за своето пътуване.

Фуке някога смяташе да се жени и няколко пъти се беше разочаровал в любовта; дълги изповеди на тази тема изпълваха разговорите на двамата приятели. Неведнъж ощастливен преди време, Фуке беше откривал, че не той едничък е бил обичаният. Всички тези разкази учудиха Жулиен; той научи много нови неща. Неговият самотен живот, изграден само върху въображението и недоверието, беше го откъснал от всичко, което можеше да го просветли в това отношение.

През времето, докато го нямаше, животът за госпожа дьо Ренал се бе превърнал в поредица от различни мъчения, едно от друго по-непоносими, тя наистина беше се разболяла.

— Да не си помислила — каза й госпожа Дервил, когато видя, че си иде Жулиен — да слизаш тази вечер, както си неразположена, в градината; ще се разболееш още повече от влажния въздух.

Госпожа Дервил с почуда забеляза, че приятелката й, укорявана неведнъж от господин дьо Ренал, че се облича прекомерно просто, беше обула сега ажурени чорапи и прекрасни малки пантофки, изписани от Париж. От три дни насам единственото развлечение на госпожа дьо Ренал беше да крои една лятна рокля от хубав тънък, станал много на мода плат и да кара Елиза да й я ушие колкото се може по-бързо. Роклята бе довършена едва няколко минути преди пристигането на Жулиен и госпожа дьо Ренал завчас я облече. За приятелката й не оставаше вече никакво съмнение. „Тя е влюбена, нещастницата!“ — каза си госпожа Дервил. Всички странни прояви на болестта, от която страдаше нейната приятелка, й станаха ясни.

Тя видя как госпожа дьо Ренал говори с Жулиен. Лицето й ту побледняваше, Ту пламваше в ярка червенина. В очите й, приковани в очите на младия възпитател, личеше тревога. Госпожа дьо Ренал очакваше всеки миг, че той ще се обясни и ще й каже напуска ли ги, или остава. Жулиен не мислеше да казва нищо по този въпрос, той и не се сещаше за това. Най-сетне, след жестоки колебания, госпожа дьо Ренал се осмели да го запита с треперещ глас, който издаваше всичката й страст:

— Ще оставите ли учениците си, за да постъпите другаде?

Неувереният глас и погледът на госпожа дьо Ренал поразиха Жулиен. „Тази жена ме обича — каза си той, — но след като си позволи този бегъл миг на слабост, за който гордостта й ще се укори, и престане да се страхува, че ще замина, тя ще стане отново надменна с мен.“ Тази мисъл за бъдещото му положение блесна у Жулиен като светкавица; той отговори колебливо:

— Много ще ми е мъчно да се разделя с децата, те са тъй мили и от такова благородно потекло , но може би това ще се наложи. Човек има задължения и към себе си.

Като изрече думите „благородно потекло“ (едни от тези аристократични изрази, които Жулиен беше научил отскоро), обзе го дълбоко чувство на неприязън.

„В очите на тази жена — каза си той — аз, то се знае, не съм от благородно потекло.“

Госпожа дьо Ренал го слушаше и се възхищаваше от ума му, от хубостта му, а мисълта за заминаването, за което той загатваше, й пронизваше сърцето. Всичките й вериерски приятели, които през отсъствието на Жулиен бяха дохождали на обед във Вержи, се надпреварваха да я облажават за удивителния човек, който нейният мъж е имал щастието да изрови. Не че разбираха нещо от успехите на децата. Но знанието на библията наизуст, и то на латински, изпълни жителите на Вериер с възхищение, което ще трае може би един век.